Планинският път винаги изискваше внимание.
Майкъл пътуваше сам — стар джип, прашен път, празен проход. Връщаше се от делова среща, не бързаше и реши да мине по страничния път, където някога караше с баща си.
Въздухът беше ясен, над скалите кръжаха орли, слънцето бавно се спускаше към залеза.
Той спря встрани — да се поразтъпче, да подиша.
Недалеч, на завоя, имаше мемориал — каменна плоча с табелка и снимка. Някой бил загинал тук преди много години.
Майкъл се приближи. На плочата имаше свежи цветя — сякаш някой току-що беше идвал.
Наведе се и прочете:
„В памет на Том Грейсън. 1985–2018.“
Името му се стори познато. Но когато погледна снимката, дъхът му секна.
На черно-белия портрет беше той самият.
Същият поглед, същото лице, дори същата бенка под окото.
Само че човекът на снимката изглеждаше по-стар, по-измъчен — сякаш беше живял още няколко години.
Майкъл застина.
Извади телефона, за да снима, но камерата не фокусираше. Екранът потъмня, сякаш отказваше да заснеме изображението.
Отстъпи крачка, примигна — и тогава видя, че датата на смъртта съвпада с днешния ден.
22 август.
Сърцето му заби лудо. Огледа се — наоколо нямаше никого. Само вятърът свистеше между камъните.
Майкъл бързо се качи в колата, запали и потегли.
Но след няколко километра в огледалото за обратно виждане отново видя същото място — макар да знаеше, че е завил в другата посока.
По-късно, долу в долината, спря на бензиностанция и попита касиера:
— Там горе, мемориалът на Том Грейсън — кой беше той?
Касиерът се намръщи.
— Там няма мемориал. Свалиха го преди пет години, когато ремонтираха пътя.
Майкъл побледня.
Не каза нищо. Само погледна в огледалото.
И за миг му се стори, че до него седи някой.
Същият поглед.
Същата усмивка.
