Пътят беше почти пуст. Слънцето блестеше в предното стъкло, асфалтът трептеше от жегата, а музиката в колата заглушаваше всичко наоколо. Алексей бързаше — срещи, обаждания, работа. Караше бързо и раздразнено гледаше колите пред себе си, които му се струваха прекалено бавни.
Изведнъж зад него светнаха светлини. Линейка. Сирената проряза въздуха, искайки път. Алексей погледна в огледалото, стисна устни.
— Все вие бързате, — измърмори и рязко се престрои, като засече линейката.
Шофьорът натисна спирачките, колата залитна, почти се обърна. Но се задържа. Алексей само се усмихна и натисна газта.
Той не видя лицето на човека до шофьора.
Не чу паническите думи на лекаря, който държеше система.
Не забеляза ръката върху носилката, която леко се повдигна — сякаш някой все още се бореше за живот.
На следващия ден той се събуди както обикновено. Включи телевизора, направи си кафе, прелистваше новините.
И изведнъж — кадър. Същият път. Същата линейка.
Заглавието: „Линейка не успя да стигне до болницата. Пациентът починал по пътя.“
Той се намръщи. Нещо го прободе. Превъртя надолу — и застина.
Име. Възраст. Снимка.
На екрана — мъж със сиви коси и усмивка, която познаваше. Очите на баща му.
Бащата, с когото не бе говорил от години.
Бащата, на когото обеща, че ще го посети „в неделя“.
Бащата, когото караше онази линейка — тази, на която той не отстъпи път.
