Дъждът се изливаше като стена.
Шумът от капките по покрива се смесваше с неговите крясъци.
Алекс стоеше на вратата, лицето му червено от ярост, юмруците — стиснати.
— Достатъчно, Лена! Махай се! Писна ми от твоите оплаквания и този вечен плач!
Тя стоеше на прага, прегърнала сина им.
Палтото ѝ беше мокро, косата — полепнала по лицето, очите — празни.
— Алекс, моля те… студено му е, — прошепна тя.
— Не ме интересува! — изкрещя той. — Върви при родителите си, върви където искаш! Само да ви няма тук!
Вратата се тресна.
Навън, под дъжда, останаха жена с дете и стар куфар.
Момчето плачеше, а Лена го милваше по главата и шепнеше:
— Всичко ще е наред, мъничко. Ще се справим.
На следващия ден една снимка обиколи интернет — млада майка под дъжда, с дете в ръце.
Под нея пишеше: „Понякога силата на жената не е да остане, а да си тръгне.“
Снимката стана вирусна.
Всички питаха: „Коя е тя?“
Някой я разпозна.
Алекс се събуди от звънящи телефони.
Колеги, приятели, познати питаха:
— Това жена ти ли е на снимката?
Той отвори линка — и застина.
Лена вървеше по мократа улица, стиснала детето, но с гордо вдигната глава.
Без слабост, без страх.
Тогава за първи път осъзна колко празно е станало без нея.
На следващия ден отиде да я търси, но му казаха:
— Късно е, момче. Тя си тръгна. Завинаги.
Алекс стоеше под същия дъжд, под който я беше изгонил.
Само че сега не дъждът го пронизваше, а собственото му разкаяние.
