Той я купи спонтанно — стар сребрист седан, с изтъркан волан и лек мирис на бензин.
Колата стоеше в прашен двор, но имаше нещо топло в нея, сякаш пазеше цял един живот вътре.
Денят беше топъл, почти летен.
Въздухът трептеше от слънцето, а асфалтът блестеше.
Продавачът — възрастен мъж с добри очи — говореше малко.
Само повтаряше: „Вярна е. Никога не ме е предавала.“
Той подписа документите, стисна ръката му и потегли, чувствайки се почти като момче, което току-що е получило свободата си на четири колела.
Музика звучеше от старото радио, вятърът разрошваше косата му, а в огледалото се редуваха златни поля.
Не забеляза веднага, че жабката е леко отворена.
На светофара машинално я затвори — и чу шумолене на хартия.
Вътре лежеше плик, стар, пожълтял, с изсъхнало петно в ъгъла.
Отгоре пишеше: „Ако намериш — прочети.“
Той се усмихна. Сигурно някой е забравил. Може би любовно писмо, нищо особено.
Но нещо в него се стегна — почеркът беше крив, сякаш писан набързо.
Отвори го още в колата.
Вътре — детска рисунка: слънце, къща, мъж и момче, които се държат за ръце.
Под рисунката — надпис с детска ръка:
„Тате, не ти се сърдя. Върни се.“
А под нея — снимка.
Мъж в униформа.
Същият, от когото той току-що беше купил колата.
Кръвта му застина.
Излезе навън, огледа се — слънцето заслепяваше, въздухът не помръдваше, но нещо се беше променило.
Сякаш дворът дишаше по друг начин.
Върна се до къщата, но портата беше заключена.
На табелата — избледнели букви: „Продава се. Собственикът отсъства.“
Стоеше дълго, с писмото и снимката в ръце.
В главата му звучеше само една мисъл: На кого стисна ръката тази сутрин?
А колата до портата тихо пращеше на слънцето, като жива.
