Вечерта беше топла, с аромат на кафе и лимони.
Ресторантът грееше с меко осветление, а през големите прозорци се виждаше как хората се смеят, вдигат чаши, снимат ястията си.
Той стоеше на входа, приглаждайки сакото си.
Просто искаше да вечеря. Сам. Без повод, без компания, без очаквания.
При рецепцията спря и се усмихна учтиво.
— Една маса, моля.
Администраторът вдигна очи.
Поглед кратък, равнодушен. Секунда оценка — от обувките до яката.
— Съжалявам, днес всичко е заето, — каза той, сякаш вече знаеше, че отговор няма да има.
Мъжът погледна залата.
Няколко празни маси.
— Мога да почакам, — каза спокойно.
— За съжаление, няма смисъл, — отвърна администраторът с хладна усмивка. — Днес имаме частна резервация.
Той кимна.
— Разбирам.
Отдръпна се, седна до прозореца.
Сервитьорка мина, без да го погледне.
Двойка наблизо си размениха поглед.
Той се престори, че не забелязва.
Минутите течаха бавно.
В отражението на прозореца — зала, пълна със светлина и смях,
а сред всичко това той изглеждаше като кадър от друг филм.
Смяхът при рецепцията го накара да вдигне очи.
Администраторът говореше нещо на две сервитьорки — те се усмихваха, едната дори прикри устата си, за да не се засмее.
Той разбра.
Разбра всичко.
В гърдите му стана празно.
Тишината беше по-тежка от всеки шум.
Извади телефона си. Бавно.
Погледна екрана.
Отражението му — уморено, но спокойно.
А в това спокойствие имаше нещо, което другите не можеха да разберат.
Набра номер.
— Здравей. Аз съм.
Пауза.
— Да, всичко е наред. Просто… странна ситуация.
Кратко мълчание.
— Да, в същия ресторант.
Гласът му беше тих, без гняв.
Но въздухът стана по-гъст.
Администраторът млъкна и се обърна.
Сервитьорките спряха да се усмихват.
Отвън се чуха стъпки.
Тежки, уверени. После — звук от отваряща се врата.
В залата влезе мъж с тъмен костюм.
Спокоен, решителен.
Погледна залата, видя го до прозореца и веднага се насочи натам.
— Добър вечер, — каза той.
— Добър, — отвърна седналият.
Никой не разбра какво става, докато администраторът не пребледня.
— Господин директор… — прошепна.
Новодошлият се обърна.
— Така ли посрещате гостите си?
Администраторът отвори уста, но не успя да каже нищо.
Сервитьорките сведоха поглед.
Залата утихна. Дори музиката спря.
Мъжът до прозореца се изправи.
— Не е нужно, — каза той. — Просто исках да вечерям.
Взе сакото си, усмихна се леко.
— Но явно апетитът ми изчезна.
Излезе, без да се обърне.
Навън миришеше на дъжд.
Направи няколко крачки и чу как вратата зад него се хлопна —
администраторът го извика, но той само вдигна ръка — не в обида, а като човек, уморен да доказва.
На следващия ден ресторантът затвори “за обучение на персонала”.
А снимката на мъжа, отдалечаващ се в меката вечерна светлина, обиколи мрежата с надписа:
„Учтивостта не е признак на слабост.“
