В покрайнините на малко градче стоеше стара къща — с олющена боя и обраснала градина.
До нея — мъж в износено яке и шапка, побелял, с уморен поглед.
Казваше се Хенри, но съседите рядко помнеха името му.
За всички той беше просто „онзи луд старец“, който всяка вечер сядаше до прозореца и гледаше улицата с часове.
В онзи ден слънцето стоеше високо.
До тротоара спря нова сребриста кола.
От нея слезе млад мъж, на около двадесет и пет, самоуверен, шумен, със слушалки.
Погледна стареца, усмихна се подигравателно и тресна вратата така, че листата се разлетяха.
Хенри го гледа дълго.
После стана, отиде бавно до бараката, взе стар чук, излезе на улицата…
И удари по капака на колата.
Веднъж. После още веднъж.
И още.
Металът се огъна, алармата изрева, а младежът изскочи с вик:
— Какво правиш, стар лудак?!
Съседите излязоха на шум. Някой снима, друг се смееше.
Полицията дойде след минута.
Старецът не се съпротивляваше. Стоеше до колата, дишаше тежко, държейки чука.
— Защо го направихте? — попита полицаят, когато го накара да седне на пейката.
Хенри мълчеше. Очите му бяха вперени някъде далеч.
По-късно, когато провериха документите на собственика, всичко стана ясно.
Тази кола принадлежеше на шофьора, който преди три години прегази момиченце на същото кръстовище — и избяга.
Момичето загинало.
Казвала се Емили.
Била на седем.
Дъщерята на Хенри.
Оттогава той пазел избледняла снимка и всеки ден сядал на прозореца — срещу мястото, където тя загинала.
Чакал.
И дочакал.
Когато мъжът се върнал по същата улица, със същата кола и същия номер, Хенри просто не издържал.
Полицията първо не повярвала.
После намерили съвпадения — стари записи, показания, подробности от катастрофата.
Младежът бил арестуван.
Старецът — неосъден.
Седмица по-късно съседите започнали да говорят за него по друг начин.
Когато минавали покрай дома му, виждали снимката на момичето на прозореца и свежи цветя под нея.
И никой вече не наричал Хенри луд.
