Студеният вятър свистеше над реката, навеждайки сухия камъш към водата.
Жената коленичеше до брега, потопила ръце в ледената вода.
Пръстите ѝ бяха зачервени, устните — посинели, но тя мълчаливо търкаше малки детски дрешки — ризки, чорапки, пелени.
До нея лежеше стар метален леген и торба със сапунени остатъци.
Слънцето вече залязваше, но тя не бързаше да си тръгне.
Нямаше къде да отиде — къщата им бе изгоряла преди две седмици.
Мъжът ѝ загина на строеж, оставяйки я сама с бебето и празни ръце.
Сега тя нощуваше при съседи, а денем идваше до реката — да пере, да се движи, да прави нещо, за да не полудее.
Когато чу стъпки зад гърба си, помисли, че е някой от селото.
Но като се обърна, видя мъж в дълго палто.
Стоеше и я гледаше, както и дрешките в ръцете ѝ.
В погледа му нямаше жалост — само разбиране.
— Водата е ледена — каза спокойно. — Ще се разболеете.
Тя стисна плата по-силно, без да вдига очи:
— Нищо ми няма. Свикнала съм.
Мъжът свали палтото си и го постави на раменете ѝ.
Платът беше топъл, ухаеше на дърво и дъжд.
— Недейте, — каза тихо. — Ще построя къща на този бряг. За вас.
Тя го погледна изненадано.
— За мен? Защо?
Той се усмихна едва забележимо.
— Защото стоите тук така, сякаш пазите нещо по-голямо от дрехи.
А хора като вас не трябва да живеят на студа.
Каза го просто, без излишни думи.
После извади лист и молив и започна да чертае план, коленичил в калта.
Под ботушите му замръзналата земя хрущеше.
Седмица по-късно на брега вече имаше колове, после — първите дъски.
Мъжът се връщаше всеки ден, въпреки вятъра и студа.
Жената първо опита да помага, после просто стоеше и гледаше, с детето в ръце.
Когато през пролетта тревата край реката се раззеленя, къщата беше готова — малка, но топла, с прозорци, гледащи към водата.
И всеки път, когато вятърът носеше мириса на реката, тя си спомняше онзи ден, в който животът ѝ отново започна да диша.
