Погребението беше тихо. Ръмеше дъжд, капките потропваха по черните чадъри, а траурната музика звучеше глухо, сякаш идваше отдалеч. Еми стоеше до ковчега, стиснала ръце — не плачеше, просто гледаше в една точка. Мъжът ѝ беше загинал внезапно: катастрофа, мигновено, без шанс за спасение.
Тя не можеше да повярва. Всичко изглеждаше като сън, в който звуците и лицата се размиват. Около нея стояха приятели, колеги, съседи. Гласовете звучаха далечно, докато погледът на Еми не се спря на някого в края на редицата. Мъж. Висок, със същото лице. Същите очи, същият белег до устните, същото движение на ръката.
Сърцето ѝ подскочи. Тя застина.
— Не… — прошепна.
Мъжът усети погледа ѝ. За миг очите им се срещнаха — и той веднага се обърна, сваляйки чадъра си.
Еми направи крачка напред, усещайки как краката ѝ се подкосяват.
— Почакайте! — извика тя, но шумът на тълпата и дъжда заглуши гласа ѝ.
Когато церемонията приключи, тя се втурна след него, но той вече беше изчезнал между колите.
По-късно, у дома, тя извади стар албум. В един плик, скрит под снимките от сватбата, намери фотография, направена преди години: мъжът ѝ стоеше до същия човек. Под снимката имаше само една дума:
„Ние.“
Еми се отпусна на пода, усещайки как земята се изплъзва под нея. Беше живяла с човек, когото познаваше — и в същото време не познаваше изобщо.
