Денят беше топъл, пътят – почти пуст. На изхода на малък град възрастна жена седеше край пътя. Пред нея стоеше сандък, покрит с бродирана покривка. На табелката до него пишеше: „Домашни зеленчуци. Евтино.“
Колите минаваха, някои спираха и купуваха краставици или домати.
Когато патрулна кола спря до нея, бабата се уплаши.
— Няма да стоя дълго, синове — каза бързо тя. — Само малко пари за лекарства ми трябват.
Младият полицай се усмихна и погледна колегата си.
— Не се тревожете, бабо, няма да ви глобяваме.
Докато записваха нещо в бележника си, вятърът подухна. Покривката се вдигна и падна на земята. Изпод нея се търколи кръгъл, тежък предмет — не буркан, нито зеленчук. Единият полицай се наведе, мислейки, че е стар кантарен тежест. Но когато го вдигна, усмивката му изчезна.
Беше ръждясала метална сфера с издълбани символи и дълбоки драскотини. Жената пребледня.
— Не го пипайте, — прошепна тя. — Старо е… намерих го зад къщата, докато копаех лехите.
Полицаите се спогледаха. Под ръждата се виждаха странни знаци — като координати или сериен номер. Един от тях взе радиостанцията:
— Централа, това е двадесет и втори патрул. Намерихме подозрителен предмет, възможно е боеприпас от войната.
След двайсет минути пристигна сапьорен екип. Бабата беше качена в колата, а около сергията опънаха жълта лента. Сапьорите внимателно вдигнаха предмета и потвърдиха — не е макет. Истински артилерийски снаряд от Втората световна война.
Жената плачеше, гледайки зеленчуците си:
— Господи, мислех, че е просто камък…
Проверката показа, че зад къщата ѝ наистина е минавала линия от стари окопи. Снарядът лежал в земята над седемдесет години.
Когато всичко приключи, полицайът, който първи беше заговорил с нея, ѝ помогна да събере нещата си. Той извади банкнота и я сложи на сандъка.
— За лекарствата, както обещахме.
Бабата се усмихна слабо:
— Благодаря, синко. Понякога зеленчуците наистина могат да струват живот.
