По време на поход намерих ранено вълче и му превързах лапата.
То трепереше, стенеше тихо, едва дишаше.
По снега личеше кървава следа — явно някой го бе вкарал в капан.
Взех бинт от аптечката, почистих раната и му оставих малко храна.
Не се съпротивляваше, само ме гледаше с големите си кехлибарени очи.
После, сякаш разбирайки, че не съм враг, тихо близна ръката ми.
На сутринта вече го нямаше.
Следите водеха навътре в гората. Усмихнах се — значи е оживял.
Два дни по-късно бяхме на лагер край реката.
Нощта беше тиха, само огънят пукаше.
Изведнъж в далечината се чу ръмжене.
Погледнахме се с приятелите ми.
„Сигурно е някое животно…“ — каза един, но в гласа му имаше страх.
Ръмженето се усилваше.
От тъмнината заблестяха десетки очи.
Към нас приближаваше глутница вълци — големи, сиви, безмълвни.
Стояхме неподвижни.
Една крачка — и щяха да ни разкъсат.
Тогава един излезе напред.
Голям, с белег на лапата.
Куцаше.
Моето вълче.
Приближи се до мен, спря и ме погледна.
Само няколко секунди — и времето спря.
После въздъхна тихо, почти като човек.
Направи крачка встрани — и цялата глутница се разпръсна в нощта.
Стоях неподвижен.
На снега останаха само следи от лапи и малко парче бинт — същият, с който го бях превързал.
Оттогава повече не ловувам.
И когато през зимните нощи чуя воя на вълци, знам, че не е заплаха.
Просто напомняне, че доброто винаги се връща.
