Тя падна тихо, почти без звук — като сняг, който се плъзга от покрив, или звезда в топла лятна нощ.
Бащата чу глух удар по парапета и излезе бос на прага.
На дъските лежеше сова — голяма, с пера като пепел и очи кехлибарени, сякаш виждаха всичко.
Крилото ѝ беше счупено, едно перо стърчеше под странен ъгъл.
Дишаше тежко, но не опита да отлети.
Майката донесе старо одеяло, покри я, и цялата къща се изпълни с мирис на мокри пера и йод.
Дъщерята седеше до нея, шепнейки:
— Не се страхувай, ще ти помогнем.
Сложиха совата в стара кошница, в ъгъла на кухнята, под лампата.
Първите дни почти не мърдаше — само очите ѝ оставаха живи, следяха всяко движение.
От тази вечер къщата се промени.
Сварите, които избухваха за дреболии, изчезнаха.
Телевизорът замлъкна.
Всички говореха по-тихо, движеха се внимателно, сякаш се страхуваха да не разсипят нещо невидимо и крехко.
Сутрин бащата проверяваше крилото, майката кипваше мляко, а момичето записваше колко е изяла птицата.
На третата седмица совата вдигна глава и разпери крила.
Светлината от лампата се плъзна по перата ѝ и в стаята стана по-топло.
Майката заплака, без да знае защо.
Момичето се усмихваше.
Тази вечер бащата каза:
— Може би е време да простим.
Няколко дни по-късно совата полетя.
Първо ниско и несигурно, после леко, мощно — в небето, където снегът се топеше в пара.
Стояха на прага и я гледаха, докато изчезна зад боровете.
Оттогава домът беше тих по друг начин — без напрежение, без глуха тишина.
Само спокойствие.
И когато нощем се чуваше викът на сова в далечината, никой не се страхуваше — усещаше се само благодарност.
