Денят беше слънчев, ясен като лист хартия преди първия ред. Деца тичаха из двора, някои се смееха на масата, където чиниите звъняха, други изнасяха топли пайове от къщата.
Миризмата на хляб и прясно окосена трева се смесваше с музиката, тихото звънене на чаши.
Всичко беше като във филм, където дори прахът във въздуха беше златист.
Булката стоеше на портата, ослепително бяла, сякаш изваяна от светлина. Корона от метличини на главата, трепереща усмивка на устните.
Младоженецът стоеше до тях, уверен и щастлив.
А зад тях цялото село, шумно, познато, с лица, които се познаваха от детството.
И изведнъж – шумолене, тихо блеене. Той се появи зад старата ограда – сив, с потъмнели от времето рога, старият козел на Даря.
Вървеше бавно, сякаш знаеше, че всички погледи сега са вперени в него. Хората се смееха. Някой извика: „Вижте, върна се!“
Но никой не го прогони. Никога.
Той се приближи и спря пред булката. Между тях беше слънцето, ароматът на ябълки и тишината.
Булката внезапно спря да се усмихва. Очите ѝ проблеснаха, сякаш си спомняше нещо далечно – една вечер, детството си, баща си с мазолестите му ръце и същата тази коза до него.
Козата направи крачка, после още една. Булката коленичи. Бялата ѝ рокля докосна земята, а вятърът улови подгъва ѝ като платно. Тя го прегърна през врата, тихо, сякаш се страхуваше да не изплаши спомена. И в този момент никой не каза и дума.
Дори музиката сякаш заглъхна.
Тогава някой започна да плаче. Някой свали шапката си. А козата на стария Дарян просто стоеше, дишаше, гледаше – право в очите на момичето, което се беше превърнало в жена. И този поглед съдържаше всичко: нежност, сбогом, спомен.
По-късно казаха, че е дошъл отнякъде далеч. Че не са го виждали на пасището отдавна.
И че днес, в деня на сватбата ѝ, той внезапно се появи.
Никой не знаеше защо. Но всички го усещаха – беше правилно.
Когато слънцето залязло зад оградата, той се обърнал и тръгнал обратно. Тихо, бавно, без да поглежда назад.
А булката го наблюдавала, докато не се разтворил в златната светлина.
След това танците станали по-тихи.
Смехът – по-тих.
А въздухът – по-чист.
Сякаш този ден престанал да бъде просто празник,
и се превърнал в нещо повече – сбогуване и начало едновременно.
Дълго време след това казвали,
че в този момент дори времето спряло,
за да си спомним как една стара коза станала най-важният гост на сватба.
