Денят беше ослепително ярък.
През стъклените прозорци на залата слънцето разпръскваше златни петна по пода, а въздухът беше изпълнен с аромат на люляк и шампанско.
Тя – Алина – стоеше пред огледалото. Носеше лека рокля с цвят на печено мляко и спретнато оформена перука с руси кичури.
Никой освен младоженеца не знаеше, че под нея се крие гладка кожа, изгорена от химиотерапия.
Беше болна през цялата минала година. И през цялото това време той беше до нея.
Когато лекарите казаха, че шансовете ѝ са малки, той просто отговори:
„Тогава ще имаме време да се оженим.“
И така стояха под арка от бели рози.
Смях, светкавици на фотоапарати, звън на чаши.
Алина се усмихна, усещайки как въздухът трепери.
Но някъде в дъното на залата стоеше тя – майката на младоженеца.
Резервирана, студена.
Още от самото начало тя каза на всички, че „онова момиче“ се преструва, че си навлича съжаление.
Никой не ѝ повярва. До този ден.
Когато младоженците започнаха да танцуват, тя внезапно се приближи.
Бавно, с принудена усмивка.
„Е“, каза тя силно, за да могат всички да я чуят, „вярвате ли ми сега?“
И преди някой да успее да я спре, тя рязко дръпна косата на Алина.
Перуката падна. Тълпата замръзна. Музиката спря.
Алина стоеше по средата на залата – плешива, бледа, трепереща.
Очите ѝ блестяха не от сълзи, а от светлината, която падаше директно върху лицето ѝ.
Тишината беше толкова интензивна, че можеше да се чуе пулсът ѝ.
Младоженецът се приближи, свали якето си и нежно го преметна през раменете ѝ.
След това се обърна към майка ѝ. „Сега всички могат да видят“, каза той тихо, но достатъчно силно, за да чуят всички, „кой е наистина болен тук.“
Той хвана Алина за ръка и я изведе от залата. Стояха навън, на слънце.
Тя си пое дъх спокойно за първи път.
„Съжалявам“, прошепна тя, „съсипах ти почивката.“
„Ти ми даде живот“, отвърна той. „И всичко останало е маловажно.“
Мина една година.
Тя се върна в същата градина, където бяха направили снимката.
Косата ѝ – къса, жизнена, блестяща на слънцето.
Болестта се беше оттеглила.
Понякога чудеса се случват не защото ги чакаш, а защото някой знае как истински да обича.
