Когато семейство Картър решили да ремонтират дома си от 20-те години на миналия век, никой не очаквал един обикновен ремонт да се превърне в нещо съвсем различно. Те наскоро били закупили къщата – просторна, с високи тавани и скърцащи дървени подове, където всяка дъска сякаш криела история.
На третия ден от ремонта работниците забелязали нещо странно: в коридора между спалнята и хола стената била по-дебела от обикновено. Разликата от няколко десетки сантиметра изглеждала незначителна, но за строителя била подозрителна. Семейството решило да провери.
Когато премахнали слой мазилка, открили стар дървен панел отдолу, а зад него – закована с дъски врата. Нямало дръжка, само следи от ръждясала ключалка. Майката, Сара, си спомня:
„Не можехме да повярваме, че в къщата ни има стая, за която никой не знае. Нито в плановете, нито в документите – нищо за нея.“
Когато най-накрая отворили вратата, отвътре нахлул прашен и студен въздух. Стаята се оказала малка – не повече от шест квадратни метра. На пода стоеше покрита с прах маса, с антикварна мастилница, тефтер и слаба лампа. На стената висеше снимка на усмихната жена, чиито очи сякаш следяха всяко тяхно движение.
Но най-странното нещо предстоеше: когато баща им включи фенерчето и го насочи към ъгъла, видя графити с молив по стената – десетки имена и дати, простиращи се почти сто години назад.
По-късно се оказа, че къщата принадлежи на семейство, чието име отдавна е изчезнало от местните архиви. Но едно име на стената се появяваше по-често от другите – и то съвпадаше с името на предишния собственик, починал при мистериозни обстоятелства.
Оттогава семейство Картър никога не са затваряли вратата на тази стая. Казват, че понякога през нощта чуват тихото шумолене на хартия – сякаш някой все още пише в стар тефтер.
