Слънцето стоеше високо, разтопявайки въздуха над селото, и дори старите огради изглеждаха ослепително бели. По пътя към къщата бавно се вдигаше прах — златиста, лека, сякаш и тя искаше да надникне в този миг. Колата спря до портата, а тишината — гъста и внимателна — сякаш задържа дъх.
Първо слезе младежът — висок, в светла риза, леко притеснен. След него — момиче, нежно, светлокосо, с букет полски маргаритки в ръце. Огледа се, сякаш се опитваше да си спомни дали не е била тук преди. Въздухът ухаеше на ябълка и топъл прах, някъде зад плевнята лаеше куче.
На прага стоеше бабата — в тъмна рокля, с възлеста ръка, опряла се на касата. Гледаше ги, присвивайки очи от слънцето, и изведнъж застина. В очите ѝ проблесна познание — толкова неочаквано, че устните ѝ затрепериха.
Момичето се приближи, усмихна се неловко, подаде цветята. В този момент бабата тихо заплака. Не силно — сълзите просто тръгнаха по бръчките ѝ, като пролетни потоци по снега.
Всички замръзнаха. Младежът наведе глава, неразбирайки.
— Мам, какво ти е… — прошепна той.
А бабата само клатеше глава и повтаряше:
— Господи, какво лице има…
По-късно, когато слънцето се склони към залез, те седяха в двора. На масата — чай, пай, стар албум с избледнели снимки.
И тогава бабата разказа.
Някога имала сестра — Нина. Заминала след войната, не се върнала, писала рядко, после и писмата спрели. Останала само една снимка: две момичета под ябълка, и двете се смеят, и двете с плитки.
„Ти си като онази, която си отиде,“ каза тя, гледайки към невестата. „Същите очи. Същата усмивка.“
Момичето застина.
— Баба ми се казваше Нина — каза тихо. — Винаги казваше, че е оставила сестра в селото…
И тогава всички разбраха защо съдбата ги е събрала така.
Смрачаването падна меко, сякаш някой бе покрил къщата с топло одеяло. Чуваше се пърхането на лястовици под покрива, далечна крава мучеше.
Бабата седеше на пейката, гледайки ги — млади, щастливи — и в очите ѝ вече нямаше сълзи. Само светлина.
Тя мислеше, че нищо в живота не е напразно. Че дори раздялата, ако чакаш достатъчно дълго, някога се връща — в нечии очи, в усмивка, в просто „здравей“.
