Когато Доминик се върна в стария апартамент на майка си, въздухът там изглеждаше неподвижен. Всичко стоеше така, както тя го бе оставила: чашата на перваза, старото кресло до телевизора, семейната снимка на стената. Дълго не се осмеляваше да започне да подрежда вещите ѝ. Всичко му се струваше твърде лично — като докосване до минало, което още диша.
Започна с гардероба — стар, скърцащ, с мирис на лавандула. Вътре лежаха внимателно сгънати рокли, кутия с копчета, албум с пожълтели снимки. Но най-отдолу, зад купчина пуловери, той забеляза малка дървена кутия. Малка, с изтрит орнамент, заключена с миниатюрно катинарче.
Ключът намери по-късно — в нейната шивашка кутия, между макари и игли. Катинарчето щракна, капакът се отвори.
Вътре имаше писма. Грижливо вързани със синя панделка. А отгоре — снимка, на която млада жена се усмихваше, държейки ръката на мъж, когото той никога не беше виждал.
Развърза панделката и започна да чете. Първото писмо беше датирано двадесет години преди неговото раждане.
„Мой скъпи, все още те чакам. Никой не знае, че съществуваш. Пазя писмото ти като дъх.“
Доминик четеше, и с всяка следваща дума пред него се разкриваше животът на майка му, за който не беше и подозирал. Любов, която тя беше носила през десетилетията.
Последното писмо беше кратко.
„Не ти написах последните си думи приживе. Но може би някой ден синът ми ще разбере, че съм обичала.“
Той седеше на пода, държейки писмата, и усещаше как миналото и настоящето се сливат в един миг.
Сега тази кутия стои в дома му — не като тайна, а като напомняне, че всяка майка има история, която пази в сърцето си до самия край.
