Това беше поредното пътуване към дома, но в един момент всичко се промени. Забелязах едно младо момиче в училищния автобус, което трескаво блъскаше по задното стъкло и крещеше от страх. Сърцето ми спря. Какво можеше да се обърка по време на това, което би трябвало да е безопасно пътуване до дома от училище? Без да се замислям, се втурнах след автобуса, без да знам какво ще открия.
Дъждът беше безмилостен и се плискаше силно в предното стъкло, докато шофирах през мрачния следобед. Мракът навън сякаш отразяваше вълненията в мен. Това беше ден, в който имах чувството, че светът се е отказал от мен. Първо, годежът ми беше отменен миналата седмица, а сега бях уволнена от работа. Мислите ми бяха заплетена мрежа от разочарование и тревога.
„Дръж се, Моли“ – промълвих си, стиснала волана, сякаш той можеше да задържи разбития ми живот. „Нещата ще се оправят. Трябва да се обърнат, нали?“
Но тези думи бяха празни. Идеята да се прибера вкъщи и да се изправя пред майка си с още един провал ми тежеше като оловно одеяло.
Спрях, за да отговоря на телефона си, който звънеше за пети път с „Мама“ на екрана.
„Здравей, мамо, ще се прибера след около десет минути. Тъкмо приключвам с шофирането.“
„Моли, скъпа, видя ли времето? Има буря, която идва. Моля те, бъди внимателен.“
Въздъхнах, опитвайки се да сдържа бурята, която се зараждаше в мен. „Да, виждам го. Не се притеснявай, ще карам безопасно.“
Гласът ѝ омекна от загриженост. „Добре ли си? Не изглеждаш на себе си.“
„Добре съм, само съм малко уморена. Ще се видим скоро. Обичам те“, казах и бързо приключих разговора, преди гласът ми да ме предаде.
Как щях да обясня, че съм загубила работата си само защото съм се противопоставила на ръководството? Твърдяха, че е заради това, че не съм постигнал целите, но аз знаех по-добре.
„Какво друго може да се обърка днес?“ Измърморих, бутайки колата обратно в движение.
В този момент се случи.
По пътя ме подмина училищен автобус и с ъгълчето на окото си видях малко момиченце на задния прозорец. Беше се ударило в стъклото, лицето ѝ беше изкривено от паника, а по бузите ѝ се стичаха сълзи. Стомахът ми се сви.
„О, не, какво става?“ Прошепнах, а сърцето ми се разтуптя.
Без да се замислям, ускорих, за да последвам автобуса. Нещо не беше наред. Защо едно дете щеше да вика за помощ в училищен автобус, от всички възможни места?
„Идвам, идвам“, казах под нос, сякаш тя можеше да ме чуе.
Натиснах клаксона, опитвайки се да привлека вниманието на шофьора, но той не забеляза. Ужасът на малкото момиченце ме обзе и преди да се усетя, завих пред автобуса, принуждавайки го да спре.
Шофьорът, явно ядосан, изскочи и се втурна към колата ми. „Какво, по дяволите, правите? Можеше да предизвикаш катастрофа!“
Не отговорих. Минах покрай него и се затичах към автобуса. Шумът ме удари като вълна – деца говореха, смееха се, но момичето беше изолирано, самотно в паниката си.
Втурнах се към задната седалка, а там тя беше със зачервено лице и се опитваше да диша. В един миг ми стана ясно. „О, не, тя получава астматичен пристъп.“
Коленичих до нея и попитах нежно: „Как се казваш?“.
Тя посочи личната си значка, която висеше на врата ѝ: Челси.
„Добре, Челси, къде е инхалаторът ти?“ Попитах, като се опитвах да запазя гласа си стабилен.
Челси поклати глава, а очите ѝ се изпълниха с паника. Тя не можеше да говори. Сърцето ми се разтуптя, докато се обръщах към шофьора, който сега изглеждаше разтревожен. „Знаете ли къде е инхалаторът ѝ?“ Поисках.
Той се запъна: „Аз… дори не разбрах, че е в беда. Тук е толкова шумно…“
Преглътнах разочарованието си. Нямаше време да спорим. Бързо претърсих раницата на Челси, но инхалаторът не беше там. Извиках към другите деца: „Някой знае ли къде е инхалаторът ѝ?“.
Нямаше отговор. Някои от децата дори ѝ се присмиваха.
„Това не е смешно!“ Изригнах, а разочарованието и страхът ми кипнаха. Започнах да грабвам чанти, търсейки трескаво. Беше в третата раница, която проверих – синият инхалатор на Челси.
Обърнах се към момчето, което го беше взело. „Защо направи това? Тя можеше да бъде сериозно ранена!“
Момчето промърмори нещо, че е било шега, но аз нямах време за него. Втурнах се обратно към Челси и ѝ подадох инхалатора. Бавно дишането ѝ се нормализира и цветът на лицето ѝ се върна. Седнах до нея и държах ръката ѝ, докато се успокои.
Шофьорът на автобуса стоеше там и изглеждаше разкаян. „Трябваше да обръщам повече внимание. Много съжалявам – каза той с тих глас.
Тихият глас на Челси разчупи напрежението. „Благодаря ти“, прошепна тя.
Стиснах ръката ѝ. „Ще остана с теб, докато те приберем у дома, добре?“
Докато седях до Челси през останалата част от пътуването, усещах как автобусът става все по-тих, как тежестта на ситуацията потъва във всички. Когато стигнахме до нейната спирка, родителите ѝ я чакаха и Челси изтича при тях.
„Тя ме спаси – каза Челси, сочейки назад към мен.
Майка ѝ ме погледна с благодарност и загриженост. „Благодаря ти. Не знам какво щяхме да направим.“
Те настояха да ме закарат до колата ми. Докато шофирахме под проливния дъжд, майката на Челси попита: „И с какво си изкарваш прехраната?“
Засмях се горчиво. „Ами, днес загубих работата си.“
Очите ѝ се разшириха от изненада. „Наистина? Какво стана?“
Разказах ѝ историята – как отстояването на това, което е правилно, ми е коствало позицията. Тя замълча за момент, после заговори. „Знаете ли, със съпруга ми управляваме бизнес и търсим човек с почтеност. Бихте ли искали да дойдете на интервю?“
Примигнах невярващо. „Вие ми предлагате работа?“
Тя се усмихна. „Имаме нужда от хора като вас в нашия екип.“
Когато стигнахме до колата ми, дъждът отслабна и аз се почувствах по-лек, отколкото от няколко дни насам. За първи път от много време насам имах надежда.
Същата вечер разказах всичко на майка ми и за първи път от седмици насам почувствах, че нещата ще се оправят.
Когато една врата се затвори, понякога животът отваря друга по най-неочаквания начин.