Съседката отново се обади в полицията.
Каза — някой крещи.
И беше права.
Но не от болка, не от страх — от дишане.
От онова дълбоко дишане, което се събужда някъде вътре, там, където живеят страхът, спомените, напрежението.
Стаята мирише на лавандула и изгорял восък.
Старият килим лепне по кожата, въздухът е плътен, сякаш в него се е разтворило всичко — вечерта, вчерашните тревоги и аз самата.
Отвън — шум от гуми, куче лае в далечината.
Стоя в поза на воина, между света и себе си.
Вдишване — като светкавица.
Издишване — и тялото се извива, освобождавайки се от невидими окови.
От гърдите се изтръгва звук — див, истински, човешки.
Така, може би, се крещи, когато започнеш да живееш.
Звънецът на вратата прорязва пространството като нож по стъкло.
Стоя, не помръдвам, дишам.
После — стъпки, гласове, щракване на ключалка.
Двама млади полицаи в антрето — объркани, по-учтиви, отколкото строги.
Единият оглежда — вижда свещите, килима, топлата светлина.
Другият се колебае, пита:
— Имаме сигнал. Казаха, че сте крещяли?
Усмихвам се. Гласът ми е все още дрезгав от дишането.
— Дишах, казвам. Понякога е едно и също.
Те мълчат, не знаят какво да запишат.
Отвън съседката шепне, търкаля думите като камъчета.
Навярно ѝ е страшно — как може да се крещи без причина?
Полицаите си тръгват, оставяйки след себе си мириса на улица и леко смущение.
Тишината отново изпълва стаята.
Лягам на килима, слушам сърцето си — то бие като жива музика вътре в мен.
Градът шумоли, диша, живее своя живот.
А аз лежа, разтворена върху пода, и разбирам — съседката не греши.
Да, крещях.
Но не от болка.
От завръщане.
Йога, нищо повече.
Крясък, в който за първи път станах себе си.
