В офиса беше мъртвешка тишина. Чуваше се само бръмченето на климатика и трепкащите неонови ивици отвън. Лора Хол влезе като буря – уверена, бърза, с онова особено напрежение в раменете, което се появяваше винаги, когато нещо не вървеше по план. И днес всичко не вървеше по план.
Срещата приключи късно, докладът не беше изпратен, презентацията за инвеститорите не беше готова. Тя знаеше, че екипът е обещал да „работи до вечер“, но знаеше и нещо друго – най-често това означаваше кафе, оплаквания и хаос. Лора мразеше хаоса. Миришеше на слабост.
Тя тръгна по коридора, чувайки собствените си стъпки. Рафтовете бяха идеално подредени, както беше поръчала. Всичко беше под контрол. Всичко – освен хората.
Светлината в конферентната зала светеше. Тя бутна вратата и замръзна.
Двама души спяха на дългата маса, сред лаптопи и разпечатани електронни таблици. Джейд, нейната асистентка, зарови лице в папка, а Ник, млад анализатор, седеше до нея, наведен настрани. Между тях имаше празни чаши, трохи и бележки. На екрана на лаптопа имаше отворена презентация, слайд наполовина завършен, но почти завършен.
Лора стисна челюсти. Сърцето ѝ биеше лудо.
„Чудесно“, прошепна тя студено. „Просто безупречно.“
Тя се приближи, готова да ги събуди, да им се скара, да обясни, че дисциплината е уважение към работата. Че умората не е извинение. Че няма място за слабост в този офис.
Но изведнъж забеляза лист хартия близо до клавиатурата. Тромави букви, написани с очевидно уморен почерк:
„Ако го свършим до сутринта, може би тя ще каже „добре“ за първи път.“
Лора замълча.
Някъде вътре нещо трепереше, крехко и неловко. Твърде дълго време никой не се беше опитвал просто да ѝ спечели „добре“. Не с доклади, не с цифри, а с усърдие.
Тя ги погледна – тези двама уморени, жизнерадостни млади хора, които бяха заспали посред нощ, опитвайки се да докажат, че са способни да бъдат перфектни. И изведнъж осъзна, че те са единствените, които все още истински вярват в това място.
Лора бавно изключи екрана и ги покри и двамата с одеялото, което самата тя някога беше държала тук, когато и тя работеше до сутринта.
Тя застана до вратата и за първи път от много години не почувства раздразнение, а нещо топло и болезнено.
Тя се усмихна. Тихо. Невидимо.
„Ще поговорим утре“, каза тя едва чуто. „Но нека спят тази вечер.“
