Валеше непрекъснато от няколко дни.
Адам седеше зад волана на колата си и гледаше към улиците, където всичко се сливаше – хора, чадъри, фарове, вода.
Беше уморен. Струваше му се, че самият град плаче за всички онези, които не можеха.
Когато видя жена край пътя, отначало просто предположи, че чака автобус.
Но после тя се приближи и почука на прозореца.
Слаба, подгизнала, с мътни очи и тежка платнена чанта.
„Можеш ли да ме закараш до приюта?“, попита тя тихо. „Ще платя по-късно, честно.“
Той премигна. Миришеше на мокри дрехи и на улицата.
„Съжалявам, не го приемам без заплащане. Интериорът ми е чист. Не мога.“
Тя замълча за секунда. После кимна – сякаш очакваше точно това.
„Разбирам.“
И просто си тръгна. Той включи фаровете и потегли, но когато погледна в огледалото, все още видя фигурата ѝ в дъжда – самотна, крехка, но някак си силна.
Минута по-късно тя изчезна в сивата мъгла.
На следващия ден я забрави.
Животът си течеше както обикновено: поръчки, пътници, кратки разговори, кафе на бензиностанцията. Всичко беше както обикновено.
Докато един ден, седмица по-късно, той спря в едно кафене, за да хапне нещо.
Там, над щанда, висеше телевизор.
Силата на звука беше почти на нула, но той долови познатия глас на водещия:
„Днес непозната жена спаси дете, паднало от мост. Свидетели казват, че тя е скочила първа, без да чака помощ.“
Адам вдигна поглед.
На екрана кадри от мястото на събитието.
Тълпа, спасители, мокро дете в одеяло. А до нея, същата тази жена.
Тази, която беше стояла в дъжда и беше поискала да я закара.
Тя носеше същото палто, косата ѝ беше залепнала за лицето ѝ, ръцете ѝ трепереха, но се усмихна на детето, държейки го за рамото.
И в този момент екранът се промени под друг ъгъл.
Жена с обляно в сълзи лице се притича към детето – и Адам усети как сърцето му бие в гърдите.
Това беше жена му.
А детето – синът му.
Светът сякаш спря.
Той не чу новината, не забеляза, че кафето е изстинало в ръцете му.
Само едно нещо – лицето на жената.
Тази, на която беше отказал.
Тази, която без колебание скочи там, където другите стояха и крещеха.
По-късно той научи, че спасителите са я намерили в шок, страдаща от хипотермия.
Тя не беше поискала нищо. Дори не беше казала името си.
Адам отиде в болницата.
Той стоя дълго време в коридора, докато лекарят не излезе.
„Тя спи“, каза той. „Тя казва, че бебето е в безопасност и това ѝ е достатъчно.“
Той влезе тихо.
Жената лежеше под сиво одеяло, тънка като сянка.
На нощното шкафче стояха чаша вода и мокра кърпичка.
Адам се приближи, ръцете му трепереха, докато вадеше ключовете от колата си от джоба. Той ги постави на ръба на масата – сякаш това щеше да промени нещо.
„Съжалявам“, прошепна той. „Просто… съжалявам.“
Тя отвори очи.
Погледна го спокойно.
И за първи път се усмихна.
