Вечерта в голям жилищен комплекс внезапно спря токът. Светлината угасна във всички входове, асансьорите замръзнаха, хората изтичаха с викове по стълбищата. След няколко минути на мястото бяха извикани спасители — в един от асансьорите бяха заседнали хора.
Екипът пристигна бързо: фенери, инструменти, тежки ръкавици. Оградиха входа. Отдолу се чуваха гласове – някой чукаше, някой викаше за помощ. Съседите се събраха около шахтата и напрегнато слушаха. „Има деца! Сигурно някой плаче!“ – крещеше една жена.
Металните врати бяха заклещени. Спасителите работеха съгласувано: един държеше фенер, друг забиваше лост в процепа, трети подготвяше осигуровка. Най-накрая успяха да отворят вратата – отвътре се носеше миризма на влага и нещо странно, като миризма на мазе. Гласовете затихнаха.
Един от спасителите извика:
— Ей! Дойдохме да ви помогнем!
В отговор — тишина. Само слабо драскане. Вратата се отвори малко по-широко и в светлината на фенерите се появи тъмна сянка. Всички замръзнаха.
Отвътре не ги гледаха хора. В ъгъла на кабината, сгушени на купчина, седяха… кученца. Шест малки топчета от козина, облепени с паяжина и прах. Те трепереха и жалобно скимтяха, но бяха живи.
Тълпата ахна. Жената, която се кълнеше, че е чула „детски плач“, скри лицето си с ръце, обляна в сълзи: оказа се, че слухът й не я е подвел – само че това не бяха деца, а кученца.
Но основният въпрос остана без отговор: как са се озовали там? Асансьорът беше спрял между етажите, вратите бяха затворени отвътре, а в подлеза никой не знаеше за кученцата.
Спасителите ги изнесоха на ръце, увити в одеяла. Кученцата веднага започнаха да се протягат към светлината и хората, сякаш сами разбираха, че са били намерени в последния момент.
След няколко дни се разбра: стопанката от горния етаж тайно държала куче, което родило в килера. Но уплашена от оплакванията на съседите, жената скрила малките в асансьорната кабина, решила да ги „вземе по-късно“. Само заради аварията те се оказали затворени.
Тази история се разнесе из целия район. Хората спореха – едни осъждаха стопанката, други се радваха, че кученцата са оцелели. Но всички бяха единодушни в едно: спасителите, които отидоха да спасят „хората от асансьора”, в крайна сметка спасиха цяло малко стадо, а това беше не по-малко важно.
Оттогава на входа често ги виждаха отново: кученцата тичаха из двора, а съседите шегуваха се, че „сега нашия дом охранява отряд от асансьорни кучета“.
