За първи път го видях през лятото – в деня, когато слънцето топеше асфалта, а въздухът миришеше на прясно окосена трева и нагрети огради.
Той стоеше пред дома си, облечен в избледняла риза, и внимателно връзваше купчина стари вестници. Изглеждаше, сякаш ги подготвяше не за изхвърляне, а за музей.
Съседите му го наричаха странен. Говореха, че той не изхвърля нищо.
Пластмасови бутилки, капачки, картонени кутии – всичко лежеше в кутии, внимателно подписани. „2016“, „пролет 2018“, „стари писма“.
Веднъж го попитах защо. Той се усмихна:
„Нищо не е боклук, ако помним защо е появило.
Вътре в къщата беше тихо. През отворения прозорец се носеше миризмата на хартия, старо дърво и нещо друго – едва уловимо, като миризмата на времето.
На рафтовете стояха кутии с копчета, ластици, парчета плат. В ъгъла – кутии с надписи „от мама“, „училищни“, „зимни дни“.
Той казваше, че всяка вещ е следа и да я изхвърлиш е все едно да изтриеш част от живота си.
Аз слушах и си мислех: може би той просто не може да се откаже от миналото.
Годините минаваха.
Къщата остаряваше, боята се лющеше, но той все така подреждаше „боклуците“ в подредени редици.
Съседите се смееха, някой се оплакваше – казват, скоро ще направи склад. А той само кимаше и казваше:
— Всичко това ще ви потрябва, просто не знаете кога.
Веднъж минавах оттам и видях, че в двора се събират хора.
Камери, микрофони, плакати. Приближих се — оказа се, че градът е обявил конкурс за най-добър проект за преработка на отпадъци.
Той изложи колекцията си – не просто боклуци, а цяла инсталация, озаглавена „Десет години без отпадъци“.
Всяка бутилка, всеки лист хартия беше част от историята: тук – за детството, тук – за любовта, тук – за загубата.
Всичко беше подписано, почистено, превърнато в изкуство.
Хората стояха мълчаливо.
Някои плачеха.
Те гледаха не на боклука, а на живота на човека, запазен в нещата, които сме свикнали да изхвърляме.
След седмица работата му обиколи всички новини.
Му предложиха сътрудничество с градския музей и грант за проект за „нова екология на паметта“.
Отново отидох при него. Той ме посрещна с същата усмивка и каза:
„Виждаш ли? Просто трябва да умееш да не изхвърляш.
Слънцето грееше през прозореца, играеше с отблясъци по стъклото и изглеждаше, сякаш целият въздух е изпълнен със светлина и история.
