Слънцето проблясваше през прозорците толкова ярко, сякаш искаше да изгори всичко скрито зад тези стени.
Децата се смееха навън, някъде бръмчеше косачка за трева, а ароматът на прясна трева изпълваше въздуха.
А вътре — тишина. Тишината, която винаги предшества буря.
Тя стоеше на масата, режеше хляб и слушаше тиктакането на часовника. Синът ѝ играеше на пода, строейки кула от блокчета. Но тя го виждаше да поглежда към вратата от време на време.
Той знаеше: ако майка му мълчи, скоро щеше да започне.
После — стъпки.
Бавни, тежки, болезнено познати.
Тя вдигна глава.
Сърцето ѝ се заби в ребрата, когато ключът се завъртя в ключалката.
Вратата се отвори.
Слънцето заслепи стаята и той застана на прага.
С бутилка в ръка, с празнота в очите.
Той се ухили.
„Криеш ли се от мен дори през деня?“ Мислиш ли, че светлината ще те спаси?
Той влезе.
Той пристъпи по-близо.
Светлината се плъзна по стъклото на бутилката – ярка като острие.
Тя отстъпи назад, закриляйки сина си.
Миризмата на алкохол се смеси с аромата на тревата отвън.
Денят внезапно стана ужасяващ като нощта.
Той вдигна ръка.
Бутилката се залюля и проблесна.
Момчето изкрещя, пристъпи напред – и слънцето удари баща му право в лицето.
Той премигна, сякаш се събуди за частица от секундата.
Всичко замръзна.
Тя стоеше срещу него, държейки сина му за рамото.
Той ги погледна, стискайки бутилката толкова силно, че кокалчетата му побеляха.
Още едно движение – и всичко щеше да се реши.
Той свали ръка.
Бутилката тихо удари пода и се търкулна настрани. Той погледна от сина си към жена си – с погледа на човек, който внезапно се видя отвън.
За първи път от много години.
Той направи крачка назад. После още една.
Обърна се и излезе.
Вратата се затвори и къщата се изпълни с тишина – ярка, нова, непозната.
Тя стоеше неподвижно, усещайки как краката ѝ треперят. Момчето се притисна към нея, дишайки учестено, сякаш току-що беше избягало от дълъг път. Тя коленичи, прегърна го и за първи път от години просто се разплака – не от страх, а от облекчение.
По-късно, към вечерта, тя си събра багажа. Документи, играчка, снимка – всичко, което беше останало от стария ѝ живот. И без да затваря вратата, тя си тръгна.
Слънцето все още грееше навън. Съседите наблюдаваха от прозорците си, но никой не каза и дума. Тя вървеше боса по асфалта, държейки сина си за ръка. Светлината беше ослепителна, но вече не я плашеше.
Спряха на автобусната спирка. Момчето се сгуши в нея и попита: „Мамо, това ли е?“
Тя погледна в далечината и отговори: „Да, сега е.“
Няколко седмици по-късно те живееха на различно място. Малка стая, бели стени, мирис на хляб сутрин.
Понякога тя сънува миналото, но сега се събуждаше спокойно.
Всяка сутрин тя отваряше прозореца и пускаше светлината вътре.
Защото сега беше тяхно – неинo и на сина ѝ.
