Жегата беше лепкава, като памук. Въздухът трептеше над асфалта, над полетата, над старата училищна сграда с олющена мазилка.
Марк вървеше към вкъщи по пътеката край реката, когато я видя — змията.
Лежеше между камъните, извита, с натрошена опашка. Някой явно я беше ударил с камък.
Той клекна. Змията дишаше — едва-едва. В очите ѝ нямаше злоба, само онова, което той самият бе усещал, когато по-големите го биеха — безпомощност и тих страх.
Съблече ризата си, внимателно я уви, за да не го ухапе, и я понесе у дома.
Майка му извика, щом я видя.
— Полудя ли?! Това е змия!
— Тя е ранена, — каза спокойно Марк. — Може да се излекува.
В бараката намери стара клетка за птици, постла мокър парцал и сложи купичка с вода. Змията не се движеше.
Няколко дни почти не излизаше — само седеше наблизо и слушаше тихото ѝ шумолене по телената мрежа.
След седмица тя оживя.
Започна да се движи бавно, внимателно.
Той я хранеше с жаби, носеше ги от езерото, говореше ѝ вечер, като на живо същество.
— Те просто се страхуват, — казваше. — Защото не знаят каква си всъщност.
Една сутрин клетката беше празна.
Изплаши се, претърси къщата, но змията беше изчезнала — през прозореца, в тревата, там, където ѝ е мястото.
Същия ден съседско момче каза, че я е видяло до кладенеца.
Слухът се разнесе бързо: „Марк държал змия у дома! Отровна! Избягала!“
След ден никой не доближаваше двора им.
В магазина шепнеха, съседите затваряха вратите.
Някои казваха, че е магьосник, други — че къщата им е прокълната.
Учителката спря да го вика пред дъската. Дори майка му говореше по-тихо, с тревога в очите.
Марк престана да излиза.
Стоеше до прозореца и гледаше как вечерта пада над града като чуждо наметало.
Искаше да извика, да обясни, че просто е спасил живо същество.
Но знаеше — никой не слуша момчета, които се сприятеляват със змии.
Месец по-късно, през нощта, се чу шумолене при вратата.
Излезе — и застина.
На прага лежеше змията. Същата. Цяла, жива.
Беше се свила на кълбо, а до нея лежеше плъх — пресен, като подарък.
Марк клекна, тихо каза:
— Благодаря.
А сутринта, когато майка му излезе, змията вече я нямаше.
Но на прага имаше след — ясен, като знак, че някой все пак е разбрал кой всъщност кого е спасил.
