Първоначално той просто вървеше. Даниел не го наричаше спорт — мразеше спорта. Вървеше, защото не можеше повече да стои у дома, където всичко му напомняше за някого. В кухнята — две чаши, в шкафа — една чиния повече. На перваза — цветето, което беше обещал да „пресади по-късно“.
Не беше „весело“ пълен. Просто тежък. Тяло, в което всяко движение е усилие, всеки дъх — разговор със самия себе си.
— До завоя, — казваше си. — И стига.
Но когато стигнеше, винаги продължаваше.
Съседите го виждаха сутрин: голям мъж с раница, със слушалки, винаги сам. Мислеха, че се опитва да отслабне. А той се опитваше да се освободи от спомените.
В планината тишината е различна. Там тя не тежи — тя слуша. Той се учеше да се изкачва без гняв, да брои стъпките, да спира и да гледа надолу. Понякога шепнеше:
— Все още мога.
И не знаеше дали го казва на себе си или на нея.
Един ден, вече есен, стигна по-високо от всякога. Въздухът беше рядък, небето — чисто, измито. И между камъните видя вързан на клон шал. Малък, син, с бели точки. Същият, какъвто тя носеше, когато бяха тук заедно. Преди година.
Той коленичи. Първо помисли, че е съвпадение. После забеляза надписа с избледнял маркер: „Ако се изкачиш отново — знаех.“
Стоя дълго, докато слънцето не се скри зад билото. После тихо каза:
— Е, изкачих се.
И за първи път от дълго време не заплака.
Когато слезе в селото, хората го видяха променен. Вървеше леко. Същата раница, същите дрехи — но сякаш беше оставил половината от товара си горе.
На въпроса „Защо още ходиш там?“ отговаряше с усмивка:
— Защото някой ме чака горе.
