Реката бучеше след бурята.
Бреговете бяха хлъзгави, водата мътна и тежка.
Томас вървеше по течението, когато изведнъж чу странен звук – не човешки писък, не лай, не рев на мотор. Беше рев. Дрезгав, задавящ се.
На другия бряг нещо огромно се бореше във водата.
Жълта козина, пръски, нокти, очи, пълни с ужас.
Лъв. Истински лъв.
Той се опита да се измъкне, но течението го блъсна в корените на дърветата, дърпайки го назад.
Всеки нормален човек би избягал. Но Томас замръзна, след което хвърли якето си и стъпи в ледената вода.
Той не разбираше защо. Просто не можеше да се измъкне.
Водата го блъскаше в гърдите, дърпайки го надолу. Той стигна до звяра, хвана го за врата, опитвайки се да го насочи към брега. Лъвът изръмжа – кратко, слабо, не заплашително, по-скоро като страх. Томас го бутна, усещайки как ръцете му изтръпват. Няколко пъти почти го пусна, но нещо в очите му го накара да се задържи.
Когато излязоха, и двамата се строполиха на пясъка.
Томас лежеше там, задъхан, усещайки как земята трепери под тялото на звяра до него.
Той чакаше лъвът да се изправи, да изреве и да се хвърли. Инстинкт. Природа. Краят.
Но лъвът се издигаше бавно. Мократа му грива беше залепнала за врата му, дишането му тежко. Той гледаше мъжа дълго време, почти спокойно. После се приближи. Томас не помръдна. Просто затвори очи.
И тогава лъвът направи крачка – и нежно го побутна с челото си по рамото.
Топло, тежко, живо.
Той стоя там няколко секунди и след това просто тръгна към гората.
Томас седеше на брега и го гледаше как си отива, без да вярва, че всичко това се е случило. В пясъка останаха два чифта стъпки – човешки и животински – един до друг, преплетени, като доказателство, че страхът и доверието могат да вървят по един и същи начин.
