Сутринта в Париж започна бавно.
Камъните по улиците още пазеха прохладата на нощта, въздухът ухаеше на кафе и топъл хляб.
Градът се събуждаше лениво — скърцане на капаци, първи стъпки, дрънчене на съдове в близкото кафене.
Андре Моро вървеше по тясна уличка, леко накуцвайки.
В едната ръка — бастун, в другата — хартиен плик с хрупкав багет.
Ходеше тук всяка сутрин в едно и също време вече двадесет години.
Продавачката знаеше, че обича хрупкав хляб и кафе без захар.
Някога Андре преподаваше литература.
Уроците му бяха тиха магия — мирис на тебешир и глас, в който имаше спокойствие.
Сега беше пенсионер, живееше сам и рядко говореше с някого.
На кръстовището спря да изчака зелено.
И тогава чу:
— Господин Моро? Това вие ли сте?
Пред него стоеше мъж в униформа на спешна помощ — висок, уверен, с топъл поглед.
— Луи? — учуди се той. — Луи Дювал… моят ученик?
Мъжът се усмихна.
— Да, аз съм! — каза той. — Същият, който винаги рисуваше вместо да решава задачи.
Андре се засмя:
— Значи все пак не съм сбъркал, че ти давах добри оценки.
Говореха направо на улицата.
Минаха години, а времето сякаш се върна.
Луи разказа, че е станал спасител, че има дъщеря, и че още помни гласа му.
Андре слушаше и усещаше — сърцето му се пълни със светлина.
Но внезапно всичко се промени.
Въздухът натежа, болка прониза гърдите.
Той само успя да прошепне:
— Сърцето…
И загуби равновесие.
Луи го хвана, не му позволи да падне.
Провери пулса, започна сърдечен масаж.
— Дръжте се, господин Моро! Дишайте!
След няколко минути старецът пое въздух.
Слаб, но истински.
Когато дойде линейката, лекарят каза:
— Ако помощта се беше забавила с минута — нямаше да го има.
В колата Андре лежеше с кислородна маска, блед, но жив.
— Знаеш ли, Луи, — каза тихо, — днес пак взе изпит. С отличие.
Луи стисна ръката му, гледайки през прозореца към утринен Париж.
И сякаш самият град за миг спря да диша —
слушайки как човек, учил другите да живеят, отново се учи да диша.
