Височината — четири хиляди метра.
Въздухът миришеше на метал и слънце. Едуард стоеше до отворения люк, пръстите му стискаха колана, сърцето биеше равномерно, но твърде силно.
Инструкторът извика нещо като „готов ли си?“, но вятърът заглуши думите.
Той кимна.
И направи крачка.
Светът се обърна. Шумът изчезна. Имаше само въздух — гъст като вода. Студът пареше лицето му, ушите му звънтяха.
Той падаше. Първо бързо, после сякаш по-бавно. Слънцето стана ивица, земята — зелено петно, което растеше с всяка секунда.
Той дръпна халката.
Веднъж.
Два пъти.
Нищо.
Паниката не дойде веднага. Стоеше някъде до него и чакаше.
Той пак дръпна — напразно. Коланът го удари по рамото.
Земята се приближаваше, шумът се усилваше, тялото му беше тежко и леко едновременно.
И изведнъж — тишина.
Всичко спря. Въздухът стана гъст и прозрачен.
Разбра, че не диша, но и не се задушава.
Пред очите му — светлина, топла и равна.
Паметта се върна не с вик, а с шепот.
Този скок — беше го виждал. Много пъти. В сънищата си.
Всеки път беше едно и също: страх, въздух, земя. И всеки път — една и съща мисъл: докато падаш, си жив.
Той се усмихна.
Не от безумие, а от покой.
Падането изведнъж се превърна в полет. Небето го прие като свой.
После се събуди.
Пот по шията, студена възглавница, дишането накъсано, но живо.
Лежеше в тъмнината, слушайки как сърцето му се връща в ритъм.
На нощното шкафче — билет за скок, купен вчера.
Той го гледа дълго, спокойно.
И прошепна, сякаш в отговор на самия сън:
— Още не е време.
