Езерото стоеше спокойно, като сиво огледало.
Студът беше такъв, че дъхът се превръщаше в пара още при издишване.
Хората вървяха по брега — някои хранеха патици, други снимаха тънкия скреж по клоните.
Никой не забеляза веднага как ледът на няколко метра от брега се пропука.
Момче — на около десет години, с червена шапка — направи крачка, после още една.
И изведнъж — пукот, вик, плясък.
Тишина.
Тълпата закрещя, някой звънна на спасителите, други просто стояха в шок.
Само един човек се хвърли напред.
Мъж в сив костюм, с разкопчана вратовръзка, тичаше по леда, без да мисли.
Под краката му се появяваха пукнатини, но той не спираше.
Падна на колене и започна да удря леда с юмруци, разкървавявайки ръцете си.
Ледът се чупеше, пръстите му изтръпваха, но той се гмурна.
Секунда.
Друга.
Хората вече плачеха — мислейки, че всичко е свършило.
И тогава — плясък.
Той се появи отново, държейки момчето в ръце.
И двамата посинели, треперещи, с притворени очи.
Измъкнаха ги на брега, някой хвърли яке, друг извика:
— Кой е този човек?!
Мъжът мълчеше, докато лекарят преглеждаше момчето.
После тихо каза:
— Той не е мой. Но трябваше.
— Защо „трябваше“? — попита жена.
Той погледна към леда и прошепна:
— Преди пет години не успях. Тогава беше моят син. На същото езеро.
Той се обърна, за да не видят как треперят устните му.
А момчето на носилката отвори очи и прошепна:
— Благодаря… тате.
