Къщата стоеше на края на гората — тъмна, наклонена, с ръждиви тръби и паднала ограда.
Сем живееше там от двайсет години, почти без да излиза в селото. Понякога в магазина питаха:
— Вярно ли е, че имаш мечка?
— Вярно е, — отвръщаше спокойно. — Само че не е моя.
Мечката живееше зад къщата, в заграждение от стари трупи. Казваше се Тим — голяма, с избеляла козина и лениви очи. Беше на двайсет години, може би повече. Хората се страхуваха да се приближат, но Сем не заключваше портата. Просто знаеше, че Тим няма да избяга.
Живееха един до друг, като съседи. Сем го хранеше с каша, риба, хляб. Понякога сядаше срещу него на пън и казваше:
— Всичко е наред, Тим. Още малко — и ще дойде лятото.
Мечката ръмжеше тихо, сякаш отговаряше.
Преди години Сем работел в цирк. Грижел се за животните. Един ден номерът се объркал — младата мечка се уплашила, изскочила от клетката и нахлула в публиката. Имало паника, крясъци, хаос. Тогава загинала дресировачката — момиче на име Лена.
След това циркът се разпаднал. Сем напуснал, не издържал. Взел със себе си мечето — единственото, което нямало къде да отиде. Казал, че го е купил, но никой не проверил. Просто го взел и изчезнал.
Оттогава живеел накрая на селото, с Тим. Хората казвали — чудак, пияница. Но които го познавали, знаели: почти не пиел. Само седял вечер до прозореца и слушал дишането на животното отвън.
Една пролет пристигнала журналистка — млада, с камера.
— Пиша за вас. Казват, че държите мечка. Защо?
Той мълчал дълго, после казал:
— Тогава трябваше аз да умра, а не тя.
Жената не разбра веднага.
— Били сте на арената?
Той кимнал.
— Тя обичаше това мече. Всеки ден го галеше. Не можах да го оставя. То е последното живо нещо от нея.
Каза го спокойно. После отвори вратата на заграждението. Мечката се приближи, сложи лапа на ръба.
— Разбирате ли, — каза Сем, — той не я уби. Просто се уплаши.
И се усмихна — странно, топло.
Когато журналистката тръгна, видя през огледалото как старецът стои до заграждението, а мечката срещу него. Двама оцелели от един ден.
Малко по-късно ѝ се обади фотографът:
— Гледах старите снимки от цирка. Това е същата мечка. Имала е бяло петно на гърдите — във формата на сърце.
— И? — прошепна тя.
— И тази го има. Само че е остаряла.
Тя не отговори. Изключи телефона и погледна назад. В далечината, на фона на гората, стояха две фигури — човек и звяр.
И тогава осъзна: понякога вината живее по-дълго от любовта.
