Той вървеше към колата, мислейки само за студената вода и климатика.
Жегата беше непоносима.
После чу плач.
Първо не повярва.
Мислеше, че е радиото, телефонът.
Но звукът беше жив. Истински.
Подойде — сребриста кола беше паркирана до ръба на площадката.
През стъклото почти нищо не се виждаше: мъгла, конденз, а после — движение.
Малко телце в детско столче. Бебе.
Буците червени, устните посинели, глава приведена назад, очите съсщитени.
Той почука.
— Хей! Чуваш ли?! —
Плачът се усили.
Тегли вратата — заключено.
Бие с юмрук по стъклото.
Никаква реакция.
Извика: — Помощ! Има дете тук! —
Но около тях имаше само бучене на коли и жегата.
Той се втурна, побягна към количките, хвана метална част и се върна тичешком.
Размахна се и удари страничното стъкло.
Пук, трясък.
Още един удар.
Стъклото се разпиля на парчета.
Той разтвори вратата — от колата излезе горещ въздух като пламък.
Хаби бебето, извади го навън.
Кожата — гореща, ръцете лепкави, дишането прекъснато.
Той уви бебето в тениската си, започна да го търка и да му духа в лицето.
— Дишай, моля те, дишай…
И изведнъж бебето вдиша.
Първо кратко, после по-дълбоко.
Заплака. Истински, силно.
Той го притисна към себе си, треперещите ръце закриха бебето от слънцето.
Хора започнаха да се събират, някой викаше линейка, други снимаха с телефон.
Той стоеше с бебето в ръце, гръбът му мокър, ръцете надраскани, и в главата му само една мисъл:
ако беше минал покрай — за десет минути това дете щеше да умре.
Когато дойде полицията, той още не можеше да пусне детето.
