Тя не можеше да повярва, че всичко това се случва с нея.
Белите стени на стаята, мирисът на антисептик, тихото пиукане на монитора — всичко изглеждаше като кошмар, от който няма събуждане.
Преди няколко часа лекарите бяха казали, че бебето не е оцеляло.
Тя лежеше неподвижно, втренчена в тавана, без да усеща нито тялото, нито времето.
Когато вратата се отвори, тя помисли, че е лекарят.
Но в прага стоеше той — мъжът ѝ.
Лицето му беше студено, без изражение, в ръката — папка с документи.
— Трябва да поговорим, — каза сухо.
Тя едва завъртя глава.
— Сега?..
— Да. Колкото по-рано — толкова по-добре.
Той се приближи, извади химикал и остави документите на нощното шкафче.
— Това е молба за развод. Подпиши.
Пръстите ѝ трепереха.
— Ти… сериозно ли?..
— Не мога повече. Ние сме различни. Това е правилното решение.
Тя го гледаше, без да го познава.
Този човек, с когото мечтаеха за дете, който ѝ бе обещал, че никога няма да я остави, стоеше пред нея, без срам, без вина.
За миг ѝ се стори, че в очите му проблесна колебание — но той отвърна поглед.
— Видях те вчера… с нея, — прошепна. — Дори не се опита да се скриеш.
Той застина. После равнодушно каза:
— Няма значение. Всичко вече е решено.
Сълзите течаха, но тя взе химикала и подписа. Не заради него. А за да свърши всичко това.
Когато той излезе, тя чу зад вратата женски глас:
— Свърши ли?
Той отвърна:
— Да. Най-после.
След изписването тя изчезна. Никой не знаеше къде е.
Той не я търси.
Живя известно време с онази жена, вярвайки, че започва нов живот.
Беше лесно. До сутринта, когато получи писмо.
Без подател. Вътре — снимка.
Жена до детска площадка, до нея — момченце, на около три години. Същите очи. Неговите.
Той седеше дълго, гледайки снимката. После тръгна към града от пощенския печат — малко място в края на страната.
Търси, питаше хората, но не я намери.
Само същата площадка, празна, под дъжда.
Тогава разбра: животът, който беше разрушил, няма да се върне.
А този, който започна с предателство — е празен.
И всеки път, когато чуе детски смях, в него нещо трепва:
може би някъде този смях е на неговия син.
Синът, когото така и не успя да види.
