Виелицата започна внезапно.
Вятърът завихряше снега, скърцаше под обувките, а малкото минувачи бързаха да се скрият по входовете.
Жената се прибираше след работа — уморена, измръзнала, с чанта в ръка и топъл шал, който миришеше на дом и уют.
До спирката, до кофата, седеше старец.
На него имаше тънко палто, скъсани обувки, а ръцете му трепереха в джобовете.
Лицето му беше покрито със сняг, очите — сведени, устните — посинели. Никой не спираше.
Тя също подмина два крачки… и спря.
Вятърът я удари в лицето, снегът пареше бузите, и изведнъж ѝ стана срамно.
Върна се, приклекна и без думи свали шала си.
— Вземете, — каза тя. — Ще ви е малко по-топло.
Старецът вдигна очи. Не бяха мътни или празни — бяха живи.
Опита се да заговори, но устните му не се подчиниха. Само кимна и притисна шала към гърдите си.
— Благодаря… — прошепна. — Ще го запомня.
Тя се усмихна и си тръгна, без дори да разбере името му.
Мина една година.
Жената лежеше в болница след катастрофа — натъртвания, счупване, дни между болка и унес.
Всеки ден влизаха различни лекари, сестри, стажанти — всички бързаха.
Но един ден в стаята влезе мъж в бяла престилка. Висок, с добри очи.
Приближи се, каза нещо тихо на сестрата, после извади от джоба си сгънат, изпран шал.
Постави го върху коленете ѝ и се усмихна:
— Мисля, че е вашият.
Тя го позна веднага — без брадата, без бръчките, изправен, с уверен поглед.
— Вие…?
Той кимна.
— Тогава бях изгубил всичко. Сега намерих. Благодарение на вас.
Очите ѝ се насълзиха. Той седна и каза:
— Понякога едно добро дело или парче плат могат да стоплят не само в онзи ден, а цял живот.
Когато излезе, шалът на коленете ѝ миришеше не на зима — а на пролет.
