Жегата беше такава, че въздухът трепереше. Туристите лениво се разхождаха по пътеките, щракаха с камери, купуваха кокосови орехи. Ема държеше телефона си, опитвайки се да хване сигнал — някъде между палмите интернет живееше свой живот. Слънцето пареше, пот блестеше по кожата ѝ.
Тя седна на парапета до стар храм, включи камерата и я насочи към група маймуни. Малки, нахални, с блестящи очи — изглеждаха като същества от друг свят, свободен и щастлив.
— О, виж онази! — каза тя на момчето до себе си. — Гледа като бариста в понеделник.
Всичко стана за секунда. Маймуната скочи, грабна телефона и се покатери върху статуята на Буда. Ема извика, а момчето се засмя. Туристите извадиха камерите — шоуто започна.
— Хей! Това е моят! — извика тя и плясна с ръце.
Маймуната я погледна отгоре, притисна телефона към гърдите си и натисна екрана. Клик — и тя си направи селфи.
Тълпата ръкопляскаше. Гидът се опита да я подмами с банан, друг хвърляше ядки. Ема стоеше под дървото — ядосана и разсмяна едновременно. Маймуната разглеждаше снимките — лапа, муцуна, опашка, Ема отдолу с изкривено лице.
— И сега какво? — попита момчето.
— Сега съм официалният контент мениджър на примат, — каза тя и се засмя.
След десет минути маймуната слезе, прие манго и хвърли телефона. Екранът беше счупен, но камерата работеше. На последната снимка — маймуната с телефона, зад нея залез и Ема, гледаща нагоре.
Тя не изтри тази снимка. Понякога я гледаше в метрото и се усмихваше. В нея имаше нещо истинско — дива случайност, в която тя най-сетне престана да бъде зрител.
