От сутринта всичко вървеше по план — гримьор, шампанско, шаферки, розови панделки по столовете.
Лена седеше до прозореца и улавяше светлината, която падаше върху бялата ѝ рокля.
„Днес е началото на всичко“, каза майка ѝ, целувайки я по челото.
Тя се усмихна. Може би наистина беше така.
Телефонът лежеше на тоалетката.
Завибрира, докато гримьорката навиваше кичур коса.
Лена погледна бегло — непознат номер.
Натисна.
Три снимки.
Първата — той, в позната риза. Втората — женска ръка на рамото му. Третата — двамата, заспали в леглото.
Сърцето ѝ не падна. Просто спря.
Не сега, помисли си. Не днес.
— Добре ли си? — попита приятелката ѝ.
— Да. Просто мисля как по-добре да държа букета.
Тя се усмихна. И всичко отново изглеждаше наред.
Церемонията започна в шест.
Бяла зала, музика, камери, гости с телефони.
Той стоеше до олтара, нервен, преглъщаше.
Лена вървеше бавно по пътеката, роклята ѝ шептеше по пода.
Когато застана до него, водещият каза:
— Преди обетите, младоженците са подготвили кратко видео за тяхната история.
Светлините угаснаха.
На екрана — снимки: детство, пътувания, смях, залези. Всички се усмихваха, аплодираха.
Той се обърна към нея, протегна ръка.
И тогава — кадърът се смени.
Първа снимка: той.
Втора: ръката.
Трета: леглото.
В залата стана така тихо, че се чу как някой изпуска чаша.
Той пребледня.
Тя стоеше изправена, дишаше равномерно. Без крясъци, без сълзи — само поглед, в който нямаше повече въпроси.
— Лена… — прошепна той.
Тя го погледна.
— Благодаря, — каза спокойно. — И аз исках да започнем с истината.
Свали воала, остави букета и тръгна обратно по пътеката.
Музиката не звучеше. Никой не помръдна.
Само екранът още светеше — като прозорец, от който тя най-накрая излезе.
