Това беше обикновена неделя.
Градът дишаше слънце и ранна пролет. Въздухът миришеше на кафе и прах, дърветата тъкмо започваха да зеленеят, а на пейките вече седяха първите двойки, сгушени една в друга, сякаш това беше единственото, което имаше значение.
Аз дойдох по-рано. Десет минути по-рано.
Избрах място под дървото – там, където слънцето падаше меко, без да заслепява, и се чуваше как някъде наблизо свирят улични музиканти.
Тя трябваше да дойде в полунощ.
Проверих телефона си. Два пъти. После още веднъж.
Минутите течаха странно – лепкаво, като сироп.
Всичко наоколо живееше, движеше се, децата се смееха, минаваха велосипеди, а вътре в мен сякаш се включи пауза.
Петнадесет минути.
Няма съобщения. Няма обаждания.
Вече се канех да ставам – и тогава тя дойде.
Съвсем различна.
Момиче с книга в ръце, в леко палто и с забавна кичурка коса, изплъзнала се от качулката.
„Извинете“, каза тя, „мога ли да седна тук? Само за минутка.“
Аз кимнах.
Тя седна до мен, извади термос и книга.
От нея се носеше аромат на нещо топло и домашно – като портокали и ванилия.
Мълчахме.
После тя изведнъж се усмихна и каза:
– Знаете ли, смешно е, но винаги сядам на тази пейка, когато нещо не върви по план.
Аз се разсмях.
И изведнъж разбрах, че вече не чакам никого.
Тя остана повече от минута.
Започнахме да си говорим – за глупости, за книги, за това колко странно се срещат хората.
Когато слънцето започна да залязва, й предложих кафе. Тя се съгласи.
Оттогава минаха пет години.
Понякога си спомням онази неделя и си мисля – колко лесно беше да си тръгна, без да чакам, без да се забавям, без да оставам на тази пейка.
А всичко започна с едно закъснение.
И с един тих въпрос:
„Мога ли да седна тук?“
