Слънцето вече се спускаше към хоризонта, разливайки по полята гъста кехлибарена светлина.
Въздухът миришеше на сухо сено и вечерна хладина.
Старата кобила Дейзи стоеше до оградата на ранчото, леко клатейки глава, сякаш се вслушваше в далечни стъпки.
По пътеката вървяха мъж и жена — Джон и Емили.
Преди години Дейзи ги беше возила с каретата до реката, където за първи път си казаха „обичам те“.
Сега стъпките им звучаха различно — по-тежко, по-рязко, като думи, които болят.
Емили спря до конюшнята, погали дървото на вратата.
Джон се приближи — в очите му имаше умора, като по пътя, по който беше се върнал.
Между тях увисна мълчание — пълно с тъга, вина и спомени.
„Още ли ми се сърдиш?“ — прошепна тя.
Той не отговори, само погледна към Дейзи, сякаш търсеше опора в нейните спокойни очи.
Дейзи изпръхтя, звукът проряза тишината.
Тя направи крачка — бавно, внимателно, като че всяко движение носеше спомен.
И двамата се обърнаха към нея.
Конят се приближи, докосна рамото на Емили, после гърдите на Джон.
В този прост жест имаше повече истина от всякакви думи — сякаш отново ги свързваше, напомняйки им, че любовта не изчезва, а просто чака да бъде извикана отново.
Джон погали врата ѝ.
„Тя е стара…“ — прошепна Емили.
„Но още помни,“ — отвърна той.
Стояха един до друг, докато топлият здрач покриваше земята и въздухът се изпълваше със златна тишина.
Изведнъж Дейзи трепна, въздъхна и отпусна глава.
Краката ѝ се подгънаха и тя легна бавно на земята.
Джон се наведе, хвана я за гривата, но вече знаеше — това е краят.
Двамата коленичиха до нея, без думи.
Слънцето докосваше хоризонта, сенките се удължаваха като спомени.
Емили постави ръка върху неговата, а той не я отдръпна.
Те седяха така, докато светлината угасваше.
А Дейзи лежеше между тях — като мост между миналото и настоящето, като жива памет за любовта, която някога ги беше събрала.
