От самото си детство Лиза имала странна привързаност към животните. Докато другите деца молели родителите си за коте или кученце, тя мечтаела за змия. Струвало й се, че тези същества са тайнствени, мъдри, сякаш знаят повече от хората. Родителите й отмахвали: „Каква змия? Ти си полудяла!“ Но един ден баща й случайно видял обява: един познат продавал млад питон.
И Лиза спечели. В къщата влезе домашен любимец, когото момичето кръсти Сам.
Първоначално родителите й бяха ужасени. Огромният терариум заемаше половината стая, а самият Сам растеше много бързо. Но Лиза се грижеше за него с такава нежност, че никой не се осмели да й отнеме приятеля. Тя го хранеше, миеше стъклото, говореше с него като с жив човек.
Най-странното започна по-късно: Лиза започна да взима змията в леглото си. Родителите й първо се караха, но после се примириха. Змията беше тиха, спокойна, дори нежна – ако може да се каже така за такова същество. Лиза заспиваше, притисната до студените люспи, и казваше на приятелите си в училище:
— Имам най-добър приятел и той никога няма да ме предаде.
Съседите само клатеха глави. „Това не е нормално“, шепнеха те. „Някой ден ще свърши зле…“ Но Лиза продължаваше да вярва, че между нея и Сам има специална връзка.
Минаха години. Питонът израсна в огромна змия, дълга повече от два метра. Понякога родителите се събуждаха през нощта и надникваха в стаята на дъщеря си. Картината винаги се повтаряше: момичето спи, а до нея лежи змията – главата й е до лицето, а опашката – до краката. Изглеждаше, сякаш той пробва височината й.
„Страшно“, тихо казваше бащата.
„Но той я обича“, отговаряше майката.
И само Лиза, смеейки се, уверяваше:
„Той винаги е с мен, той ме защитава“.
Един ден забелязаха, че питонът е спрял да яде. Преди поглъщаше заек или кокошка за секунди, а сега седмици наред отказваше да яде. Лиза се тревожеше: галеше го, шепнеше му, молеше го да яде. Но Сам само се простираше до нея, тихо, неподвижно, сякаш чакаше нещо.
Родителите се уплашиха и заведоха змията при ветеринаря. Лекарят внимателно прегледа животното, задаваше въпроси: къде живее, как спи, какво яде, има ли промени в поведението му. И изведнъж лицето му стана сериозно.
— Послушайте — каза той на родителите — трябва незабавно да изолирате детето от тази змия.
— Но той никога не я е пипал! — възмути се майката. — Той е като домашен…
Лекарят въздъхна тежко:
— Именно това е тревожното. Змията е спряла да яде не защото е болна. Тя се простира до дъщеря ви, измерва ръста й и запазва глада си, за да освободи място. Тя се готви да я погълне цяла.
Майката побледня. Бащата не повярва веднага:
— Шегувате ли се?
— Няма шега — отговори студено лекарят. — Виждал съм подобни случаи. Това е инстинкт. Играете си с огъня.
Връщайки се у дома, родителите за първи път забраниха на Лиза да спи със змията. Момичето извика, че всичко е измислено, че нейният приятел никога не би й направил зло. Тя плака, молеше, дори се опита да се промъкне до терариума през нощта.
Но страхът на родителите беше по-силен. Терариумът беше преместен в гаража и семейството започна да търси къде да даде опасния домашен любимец.
Лиза се затвори в себе си. В училище започнаха да я шепнат: „Ето момичето със змията, която искаше да я изяде…“ Тя се чувстваше предадена, сякаш й бяха отнели единствения й приятел.
Но нощем сънуваше странни сънища. Сякаш отново лежеше до Сам, а той я гледаше право в очите. В тези сънища нямаше страх – само странно усещане за топлина и връзка, която не може да бъде прекъсната.
Съседите дълго обсъждаха тази история. Едни смятаха, че родителите са разбрали навреме и са спасили детето. Други уверяваха: „Дайте, стига! Той никога не би я докоснал. Просто приказки за плашене“.
А Лиза порасна. Тя вече не отглеждаше змии. Но всеки път, когато виждаше питон в зоопарка, в сърцето й се пробуждаше познатото чувство — смесица от страх и носталгия.
И само тя знаеше: някъде дълбоко в душата си все пак й липсваше нощта, когато до нея тихо дишаше същество, на което тя се доверяваше повече от хората.
