Сив есенен вечер покри града.
Вятърът гонеше мокрите листа по улиците, а във въздуха се носеше мирис на дъжд и камък.
Емили стоеше пред стара тухлена къща, обвита в мокро палто, притискайки до себе си дъщеря си Лили, а до нея се бе сгушил синът ѝ Оливър — блед, бос, с напукани устни.
Те скитаха из улиците вече трети ден.
След като ги изгонили заради неплатен наем, всичко, което им останало, били няколко вещи в найлонова торба и стара снимка.
Градът, който някога изглеждал жив, сега беше студен и безразличен.
Хората минаваха покрай тях, без дори да погледнат.
Емили прошепна тихо, опитвайки се гласът ѝ да звучи спокойно:
— Издържи, Оли… скоро ще намерим къде да се стоплим.
Тъкмо се канеше да тръгне, когато чу как някой спира зад нея.
Обърна се — и видя мъж. Висок, с тъмно палто и кожени ръкавици.
Стоеше мълчаливо, държейки куфар, и ги гледаше така, сякаш вижда призраци.
След няколко секунди свали ръкавицата си, пристъпи напред и тихо каза:
— Търсих ви.
Емили замръзна.
— Какво?
Мъжът погледна към децата. Гласът му потрепери.
— Вашият съпруг… Томас. Той ми спаси живота.
Обещах, че ако нещо му се случи, ще намеря семейството му.
Търсих ви в списъци, в архиви, по целия град. И днес… най-накрая ви намерих.
Той извади от вътрешния си джоб пожълтял плик.
— Каза ми да ви го предам. Семейството, каза, е всичко, което има.
Емили пое писмото и го притисна до гърдите си. Сълзите се смесиха с дъжда.
Мъжът свали шала си, покри раменете ѝ, извади одеяло от куфара и зави децата.
— Елате с мен, — каза тихо. — Повече няма нужда да стоите тук.
Те вървяха по улицата, осветена от редки фенери.
Вятърът вече не изглеждаше толкова студен.
Лили заспа в ръцете ѝ, а Оливър за пръв път отдавна държеше нечия ръка.
Емили вървеше мълчаливо.
Но дълбоко в нея отново се появи усещане — че всичко още може да започне отначало.
