Пладне.
Училищният стадион пулсираше от звуци: свирки, отскок на топка, викове на ученици, миризма на горещ асфалт и прясна трева.
Лятото наближаваше края си, но слънцето все още светеше в очите им, отразявайки се от металната мрежеста ограда.
Осми „Б“ клас стоеше на игрището.
Учителят по физическо възпитание – висок, шумен, с вечна свирка на гърдите – подреждаше учениците.
„Бързо, в кръга!“, извика той. „Да изпробваме скоростта ви преди състезанието!“
Децата се засмяха, някой потупа приятел по рамото, някой хвърли топка.
Всички – освен един.
Леон.
Тих, с прилежно закопчан суитшърт и маратонки, потъмнели от възрастта.
Опитваше се да се слее с тълпата, но винаги успяваше.
Движенията му бяха по-бавни, походката му – по-внимателна, дишането му – неравномерно.
Но се опитваше. Всеки път.
„Леон, по-бързо!“, извика учителят, когато момчето тъкмо достигаше своята линия.
Леон ускори крачка, но се спъна.
Падна, подпря се на ръце, изправи се и изтупа праха.
За секунда всичко утихна.
После някой се изкикоти зад него.
„Внимавай, шампионе!“ – чу се саркастичен глас.
Учителят стисна устни.
„Ако не можеш да го направиш като всички останали, седни на сянка. Не разсейвай останалите.“
Думите бяха изречени почти безразлично. Но те удариха като изстрел.
Той не спори.
Отиде и седна на края на полето, където тревата се превръщаше в прах, където винаги беше по-тихо.
Слънцето печеше гърба му, раницата му лежеше наблизо, а около него се чуваше звукът на гласовете на други хора – равномерни, силни и бързи.
Той наблюдаваше как другите тичат в кръг.
Учителят отново подсвирна. Топката се търкулна към него. Той се опита да я върне, но нямаше време. Учителят я вдигна пръв.
— Седни — каза той рязко. — Не ме безпокой.
Леон кимна.
Той вдигна глава към небето.
Ослепително синьо. Безоблачно.
Въздухът трепереше и сякаш дори времето беше спряло.
И тогава — нещо се промени.
Едно момче забави ход. После второ.
Трето спря напълно.
Учителят подсвирна.
— Казах: бягай!
Но никой не тичаше.
Отначало просто стояха там. После някой се приближи до края на игрището. После друг.
Тишината се разпространи като вълна.
Учителят пристъпи напред, замръзнал. Той наблюдаваше как класът му, един по един, излиза от кръга и върви към Леон.
Тишина.
Слънце.
Вятър.
Той намали свирката. И за първи път не знаеше какво да каже.
На следващата сутрин училището го посрещна с тишина.
Стадионът беше празен, тревата блестеше от роса.
Децата пристигнаха рано.
Учителят също.
Но Леон не се появи.
Пейката, на която беше седял вчера, беше празна.
Никой не беше започнал да се загрява. Никой не беше докоснал топката.
Учителят стоеше до вратата, гледайки към хоризонта, където слънцето бавно изгряваше.
Мислеше си, че всеки момент ще чуе стъпки.
Бавни, тихи, но уверени.
И целият клас, затаил дъх, чакаше същото.
