В училищната столова винаги беше шумно — смях, подноси, тракане на лъжици.
Но сред този шум често се чуваше един и същ смях — насочен към момчето, което седеше в ъгъла до прозореца.
Казваше се Ели. Малък, слаб, с разрошена коса и прекалено голяма раница.
Всеки ден носеше обяда си не в кутия, както всички, а в стар тетрапак от сок — старателно измит и залепен с тиксо.
От него вадеше сандвичи, ябълка и понякога — суха питка.
— Сериозно ли? Обяд в кутия от боклука? — присмиваше се един от по-големите. — Да не си направил и вилица от бутилка?
Ели не отговаряше. Само се усмихваше и сядаше по-далеч.
Ядеше бавно, с малки хапки, а половината от храната внимателно прибираше обратно — в същия тетрапак, който затваряше и слагаше в раницата си.
Първо беше смешно. После — просто навик. Никой не се питаше „защо“.
До един ден.
Учителката го задържа след часовете да ѝ помогне да пренесе материали.
Когато излязоха, тя забеляза, че момчето не тръгна към дома си, а към старите бараки. Любопитна, тръгна след него.
Пред една дървена барака Ели извади тетрапака, отвори го и извади половин сандвич и ябълка.
Почука и тихо каза:
— Мамо, донесох ти, докато е още топло.
Жена с изморено лице и завита с одеяло излезе да го посрещне. Изглеждаше болна и слаба.
Ели ѝ подаде храната и се усмихна:
— Днес имахме макарони, запазих малко за теб.
Учителката стоеше безмълвна.
На следващия ден в столовата беше необичайно тихо.
Когато Ели извади тетрапака, никой не се засмя.
Един от онези, които се подиграваха, му подаде своя сок. Друг сложи парче пица до него.
Ели погледна нагоре и тихо каза:
— Благодаря.
В онзи ден никой не се смееше.
В онзи ден всички разбраха, че силата не е да имаш много,
а да можеш да дадеш от малкото — без да очакваш нищо в замяна.
