Слънцето печеше така, сякаш искаше да изгори всичко живо.
Реката блестеше ослепително — топла, мътна, привидно спокойна.
Въздухът трептеше, цикадите свиреха в гъстите тръстики.
Фермерът стоеше на брега и гледаше как кучето му Рекс играе край водата.
Това беше техният ритуал — всяка сутрин, без изключение.
Той хвърли пръчка.
Рекс, без да се замисля, скочи, оставяйки след себе си дъга от пръски.
Фермерът се усмихна.
Старо куче, но същото сърце — вярно, горещо, живо.
Докато всичко не утихна.
Първо си помисли, че Рекс просто е уморен.
Но тишината беше странна.
Не спокойствие — очакване.
Той се напрегна.
Рекс стоеше до гърди във водата, неподвижен, гледайки в дълбочината.
А зад него — лека ряб, прекалено равна, прекалено целенасочена.
Фермерът пристъпи във водата.
Топлата вода се затвори около краката му, тинята засмука стъпалата.
Миришеше на гнило и на тиня.
— Рекс! — извика той.
Кучето обърна глава, очите — изплашени.
И в същия миг водата зад него избухна във вълна.
Той видя само сянка — дълга, масивна, плъзгаща се, сякаш самата река оживя.
Той скочи.
Студът го удари в гърдите.
Гмурна се — и всичко изчезна: звукът, светлината, дъхът.
Под водата — зелена мъгла, пясък, мехурчета.
Видя Рекс — кучето се мяташе, давеше се, очите пълни с паника.
Той протегна ръка, хвана козината му.
Но усети — нещо го дърпа в другата посока.
Силно, неумолимо.
Водата кипеше, течението въртеше, в ушите му бучеше.
Обърна се — и видя пастта.
Огромна, сива, със зъби като пирони.
Очите — две жълти петна, празни като смъртта.
Крокодилът се движеше безшумно, но всяко движение отекваше в тялото му с болка.
Той извика — под водата, без звук, от отчаяние.
И дръпна с всички сили.
Мускулите му горяха, дробовете крещяха, но не пусна кучето.
Течението ги влачеше надолу.
Той ритна — в нещо твърдо, живо.
Крокодилът пусна.
За миг.
Той използва момента.
Изтласка се нагоре — и те излязоха на повърхността.
Въздухът изгори гърдите му.
Той пое дъх, закашля се, задави се.
Чу лай, плясък, собствения си глас — сякаш някой викаше отдалеч, макар наоколо да нямаше никого.
Издърпа Рекс към брега, ръцете му трепереха.
Кучето се плъзгаше от хватката му, махаше с лапи, задавяйки се.
Стигнаха тревата, паднаха на горещия пясък.
Тялото на фермера трепереше от изтощение.
Той лежеше, усещайки хриптенето и болката в гърдите.
До него Рекс дишаше — тежко, но дишаше.
Жив.
Той се обърна по гръб.
Слънцето блестеше право в очите, а над реката отново пееха цикади.
Всичко изглеждаше както преди.
Сякаш нищо не беше станало.
Само реката, тиха и лениво спокойна,
а някъде на дъното — две жълти точки,
блещукащи в мътната дълбочина,
чакащи той отново да приближи водата.
