Ателие́то на Мария се намираше в старa сграда с олющена мазилка и табела, чиито букви почти бяха изчезнали от времето. Тя работеше там вече двайсет години — познаваше всяка пукнатина в пода и всеки навик на клиентите си. Хората идваха не само с дрехите си, а и със спомените си. Понякога носеха стари вещи просто, за да може някой да ги докосне — за да “оживеят” отново.
Онази сутрин Мария седеше пред шевната машина, когато звънчето на вратата тихо издрънча и влезе жена на около петдесет години. В ръцете си държеше грижливо сгънат пакет.
— Добър ден. Казаха ми, че можете да възстановите стара рокля. Била е на майка ми, не искам да се изгуби.
Тя разгърна роклята — сива, плътна, с прост силует и подгъв, ушит на ръка. Мария веднага разбра: това не беше обикновена дреха. Някога са я носили с уважение, не за празници, а „в живота“ — личеше по внимателните, едва забележими кръпки по шевовете.
— Разбира се, ще видим, — каза Мария. — Платът е още здрав. Само подплатата трябва да се подмени, виждате ли, конците вече се ронят.
Тя занесе роклята у дома — вечер в ателието ставаше прекалено задушно. Разстла я на масата, включи лампата, взе ножиците и внимателно започна да разшива подплатата.
Когато стигна до левия шев, ножиците докоснаха нещо твърдо. Първо помисли, че е копче, но от разреза изпадна малък вързоп от плат. Тя го разгъна внимателно — и в дланта ѝ проблесна тънък златен пръстен.
Отвътре имаше гравюра: „Винаги до теб.“
Мария седна, държейки пръстена в ръка, и дълго го гледа. Колко години бе стоял там, зашит в подплатата? Кой го бе скрил? И защо? Когато обърна роклята, забеляза, че шевът на това място беше малко различен — направен от ръка, бързала, но нежна.
На следващия ден жената дойде за роклята. Мария извади пръстена от малка кутия и ѝ го подаде мълчаливо.
Първо тя не разбра — после пръстите ѝ трепнаха, а очите ѝ се напълниха със сълзи.
— Това е пръстенът на баща ми. Той изчезна, когато бях дете. Майка ми никога не каза какво е станало. Мислех, че е изгубен.
Двете дълго мълчаха. Жената не си тръгваше, галеше плата с пръсти, сякаш искаше да си спомни миризмата му — на дом, топлина, майчини ръце.
Когато си тръгна, Мария още дълго седя до шевната машина. Машината беше неподвижна, лампата тихо бръмчеше, а отвън вятърът шумолеше.
Тя си помисли: понякога вещите живеят по-дълго от хората — защото в тях не са зашити конци, а спомени.
