Дъждът започна внезапно — силен, студен, есенен.
Пътищата потъмняха, хората се криеха под чадъри, автобусите и маршрутките вървяха по-бавно от обикновено.
Мария стоеше на спирката, притискайки чантата и кърпата си. Закъсняваше за работа — дъщеря ѝ сутринта се почувства зле и тя остана по-дълго у дома.
Когато маршрутката спря, Мария въздъхна облекчено.
Вътре имаше място. Тя извади банкнота и подаде на шофьора.
— Моля, за двадесет и пета.
Шофьорът, едър мъж на около четирийсет, с грубо лице и уморен поглед, изръмжа:
— Нямате ли дребни? Всеки ден едно и също!
— Съжалявам, само това имам… — каза Мария тихо.
— Тогава слезте и си развалете. — Гласът му беше студен.
— Но вали… — прошепна тя.
— И какво от това? Аз работя, не раздавам милостиня!
В салона се чу тих смях. Никой не каза нищо.
Шофьорът спря рязко на следващия светофар.
— Слизайте, не задържайте хората!
Мария наведе глава, благодари и излезе под проливния дъжд.
Палтото ѝ мигом подгизна, косата се залепи за лицето.
Тя вървеше по пътя, докато светлините на маршрутката не изчезнаха.
Шофьорът пусна музиката по-силно и продължи. Не видя черния джип със синя лампа, който тръгна след него.
На следващата спирка го чакаше мъж в униформа.
Той се приближи и показа значка.
— Вие ли току-що изхвърлихте жена под дъжда? — попита спокойно.
— А какво ви интересува? — отвърна раздразнено шофьорът.
— Това е майка ми, — каза мъжът.
Настъпи тишина. Радиото спря.
Шофьорът пребледня, но мъжът вече се обръщаше.
— Тя нищо нямаше да ви каже, — каза тихо, — но аз ще кажа. Понякога един жест стига, за да се види кой сте.
Той си тръгна, а шофьорът дълго седя неподвижно.
А навън дъждът продължаваше — сякаш отмиваше чужда вина.
А Мария вече вървеше към дома си, мокра, но с топлина в душата — защото някой все пак беше тръгнал след нея.
