Всяка сутрин започваше по един и същи начин.
Светлина се процеждаше през дърветата, прозорците на съседните къщи блестяха от роса, въздухът ухаеше на свеж и сладък аромат.
Винаги имаше ябълка до портата ми.
Понякога яркочервена, понякога бледожълта, с топли слънчеви лъчи.
Лежеше на едно и също място, сякаш някой я беше поставил със специално значение.
Отначало си помислих, че е игра. Може би нечия шега или детска игра.
Но с всеки изминал ден всичко ставаше все по-странно.
Нямаше бележки, нямаше следи. Само ябълка – прясна, сякаш беше откъсната само преди минута.
Един ден се събудих по-рано от обикновено. Навън беше тихо, само вятърът шумолеше листата. Стоях до прозореца, когато чух леки стъпки.
Тя се появи иззад ъгъла. Малко момиченце, на около седем години, облечено в бордо яке и носещо бяла раница. Тя стигна до портата, клекна, остави ябълката и – сякаш усещаше нечий поглед – погледна към къщата ми.
Не директно през прозореца, не. Сякаш през него.
После хукна напред, към мястото, където слънцето вече беше докоснало мокрия асфалт.
Гледах я как си отива. Имаше нещо в гърдите ми, нещо като тревога, но по-меко – като странна нежност към някого, когото виждаш за първи път.
На следващия ден я чаках.
Стоях зад оградата, неподвижен. Въздухът миришеше на влажна пръст и някъде излая куче.
И отново – стъпки.
Същото момиче.
Същото яке.
Тя остави ябълката и се спря за момент.
Докосна портата с ръка – леко, почти нежно.
И след това продължи.
Отворих портата и излязох навън. Да я следвам се оказа по-трудно, отколкото си мислех.
Тя вървеше бързо, уверено, сякаш знаеше къде отива всеки ден.
Тя зави зад един ъгъл, после зад друг.
Опитах се да спазвам дистанция.
Къщите ставаха по-стари, улиците по-тихи.
Момичето стигна до ниска тухлена стена, зад която се намираше малко гробище.
Отвори портата и влезе вътре.
Спрях. За миг ми се стори, че въздухът става по-студен.
Приближи се до един от гробовете, внимателно избърса листата от надгробния камък и сложи ябълка отгоре.
Постоя там за момент. После просто се усмихна и прошепна:
„Върнах се, мамо.“
Стоях на портата, неспособен да направя нито крачка повече.
Слънцето изгряваше бавно, докосвайки мрамора и лъскавата кора на ябълката.
И осъзнах, че всяка сутрин, когато виждах този подарък пред къщата си, той не беше за мен. Беше за някой, който е живял тук преди.
