Морето беше спокойно — гладко като огледало, чиста вода, лек вятър. Анна, опитна гмуркачка, вече беше ныряла тук много пъти. Тя обичаше това място: корали, пъстри риби, мек пясък на дъното. Всичко изглеждаше спокойно и безопасно.
Този път до лодката се появи делфин. Плуваше бавно, сякаш наблюдаваше. Анна се усмихна — такива срещи винаги ѝ носеха късмет. Когато се гмурна, делфинът тръгна след нея. Обикаляше около нея, приближаваше се, но не я докосваше.
След няколко минути Анна забеляза, че той се държи странно — прекалено настойчиво. Бутваше я леко, сякаш я отдалечаваше от рифа. В началото реши, че това е игра, но после усети тревога. Делфинът внезапно се стрелна пред нея и препречи пътя.
Анна вдигна поглед — и видя сянка. Далече, но приближаваща се бързо. Огромен силует, перка, вълнение във водата. Акула.
Сърцето ѝ замря. Тя започна бавно да отплува назад, без резки движения. Делфинът остана до нея, въртеше се между нея и хищника, като жив щит. Когато акулата се приближи, делфинът се устреми към нея, издавайки силен звук и създавайки вълни. Акулата се поколеба, обърна се и потъна надолу.
Анна излезе на повърхността, поемайки въздух. Делфинът се появи до нея, изпусна фонтан вода и стоеше, докато тя не се качи в лодката. После направи един кръг около нея и изчезна.
По-късно морски биолози потвърдиха: делфините наистина защитават хората от акули, когато усещат заплаха. Но Анна знаеше — това не беше само инстинкт. Той разбираше.
Оттогава тя често се връща тук. Понякога, когато водата е прозрачна и слънцето високо, под лодката проблясва познат силует. И Анна се усмихва:
— Благодаря ти, приятелю.
