Артуро гледаше папката така, сякаш в нея имаше експлозив.
Мариана не бързаше.
Изчака сервитьорът спокойно да напълни чашата ѝ с вода.
После седна срещу съпруга си.
Не до него.
Срещу него.
„Отвори я.“
Артуро се засмя насила.
„Това ли е сцената, която си репетирала?“
„Не.“
Отговорът беше тих.
„Това е краят.“
Той отвори първата страница.
Банкови преводи.
Подписи.
Дати.
Следващата.
Записани разговори.
Следващата.
Фирми, регистрирани на негово име с използване на активите на семейство Алварадо.
По челото му избиха капки пот.
Камила го погледна объркано.
„Артуро…“
Мариана я прекъсна.
„Не обвинявам вас.“
„Но е редно да знаете кого сте избрали.“
Точно тогава генералният мениджър направи знак.
Огромният екран в ресторанта, който обикновено показваше рекламни кадри на хотела, светна.
Появи се архивна снимка.
Младият Дон Ефраин Алварадо държеше ключовете на първия си хотел.
До него стоеше малко момиче.
Мариана.
Под снимката се появи надпис:
„Собственик и председател на борда – Мариана Алварадо.“
По залата премина шепот.
Камила бавно отдръпна ръката си от тази на Артуро.
„Ти ми каза, че хотелите са твои…“
Артуро не отговори.
Мариана продължи спокойно:
„Тринайсет години ти позволявах да бъдеш лицето на компанията.“
„Мислех, че си мой партньор.“
„Но ти превърна доверието ми в средство за измама.“
Тя кимна към адвоката Октавио.
Той постави още един документ.
„Развод по вина.“
После още един.
„Иск за злоупотреба с доверие и присвояване на средства.“
Артуро скочи.
„Ще обжалвам!“
„Разбира се.“
Отговори Мариана.
„Но преди това ще трябва да си намериш адвокат.“
Телефонът му извибрира.
Финансовият директор.
После още едно обаждане.
И още едно.
Всички едновременно.
Той вдигна първото.
Лицето му изгуби всякакъв цвят.
„Какво означава, че достъпът ми е прекратен?“
Мариана го наблюдаваше спокойно.
„Означава точно това.“
„Вече не представляваш никого.“
Камила стана от масата.
Свали диамантената гривна, която той ѝ беше подарил.
Постави я пред него.
„Не искам нищо, купено с чужди пари.“
И си тръгна.
Без да се обърне.
Ресторантът остана напълно тих.
Мариана се изправи.
Погледна към огромния портрет на баща си.
После към Артуро.
„Преди години ми каза, че не разбирам от бизнес.“
Той мълчеше.
„Беше прав.“
„Аз никога не съм търгувала с доверието на хората.“
Тя тръгна към изхода.
Всички служители направиха път.
Артуро остана сам на маса номер седем.
Заобиколен от мрамор, злато и кристални полилеи.
За първи път осъзна, че човек може да бъде в президентски апартамент и въпреки това да е изгубил абсолютно всичко.
