Той дойде в тату студиото в един обикновен понеделник — от онези дни, когато майсторите скучаят и пият изстинало кафе.
Иван беше към петдесетте, с работнически ръце, яке с мазни петна и уморен, но уверен поглед.
— Какво искаш да си направиш? — попита татуистката, момиче с черна коса и зелени очи.
Той помълча, после каза:
— Карта на света. На целия гръб. Без надписи. Само линии.
Тя се изненада.
— Това е много работа. И ще боли.
— Умея да търпя, — отвърна спокойно.
Той идваше вечер, след работа. Сядашe тихо, почти не говореше. Навън притъмняваше, а върху кожата му бавно се появяваха контурите на континентите — северни морета, южни брегове, острови, които вероятно никога нямаше да види.
— Пътувал ли си много? — питаше тя понякога.
Той се усмихваше.
— Достатъчно, за да искам да го запомня.
Работата продължи месец. Когато последният контур беше готов, тя каза:
— Готово. Сега имаш цял свят на гърба си.
Той се огледа в огледалото, кожата му като стара карта, и кимна.
— Красиво е. Само че странно.
— Защо?
— Не познавам нито един от тези пътища.
Тя се засмя, мислейки, че се шегува. Но той добави:
— Никога не съм пътувал. Никъде. Дори не до морето. Просто… исках да знам къде е всичко това. Да вярвам, че съществува.
Тя замълча. Светлината падаше отстрани, а сенките превръщаха континентите в планини и долини. Той стоеше спокойно, сякаш наистина носеше земята на гърба си.
— Може би това е пътуване, — каза тихо тя.
Той сви рамене.
— Може би. Но знаеш ли, мисля си: ако човек не може да види света, нека поне светът бъде с него.
Той си тръгна, оставяйки дребни пари и кутия цигари.
След няколко дни се върна — просто да погледне.
Стоеше на вратата, леко смутен, и каза:
— Реших да тръгна. Някъде. Ще започна от съседния град.
Тя се усмихна.
— Е, картата най-после ще ти потрябва.
