Жегата беше непоносима.
Мария вървеше към дома си по черния път, с торба с покупки в ръка, лицето ѝ — изморено и потно.
Денят беше дълъг, пълен с песента на цикади, и тя мечтаеше само за душ и сянка.
Но на пътя, при завоя, видя тънка черна линия.
Помисли, че е клон, но тя се размърда.
Малка змия.
Изсъхнала, изгорена от слънцето, видимо изтощена.
Пълзеше бавно, сякаш всеки сантиметър ѝ струваше усилие.
Мария никога не е обичала змиите, но тогава ѝ стана жал.
Намери пръчка, внимателно я побутна към канавката.
После свали ръкавицата си и я взе — топло, гладко, живо тяло.
Занесе я на сянка, наля вода в капачка.
Стоя минута до нея.
Змията, сякаш усетила прохладата, вдигна глава, помръдна и изчезна в тревата.
Мария се усмихна и тръгна към дома.
След няколко дни забрави за случката.
А после се събуди през нощта.
Тишина, само слабата светлина на лампа отвън и шумолене.
Тънко, тихо — сякаш нещо се движи по чаршафа.
Повдигна се, заслуша се — и звукът се повтори.
Много близо.
Бавно спусна ръка — и усети движение под дланта си.
Извика, дръпна одеялото.
На белия чаршаф се гърчеше змия — същата, малка преди, но вече по-голяма.
Гладка, лъскава, спокойна.
Мария застина.
Тя не съскаше, не нападаше — просто лежеше, свита на кълбо.
Като че не беше дошла да плаши.
Треперейки, Мария отвори прозореца и внимателно я побутна с възглавница.
Змията кротко се плъзна по перваза и изчезна в тъмнината на градината.
На сутринта, до прага, Мария намери малка змийска кожа.
Прясна.
И някак си не почувства страх —
а странно усещане, сякаш някой ѝ беше благодарил.
