Беше обикновен ден, като стотици други.
Топлият въздух в супермаркета се смесваше с аромата на хляб, кафе и препарат.
Хората бързаха — някой се оплакваше от цените, друг прелистваше телефона си от скука.
Опашката към касата се движеше бавно, с тихи разговори и шумолене на торбички.
Тя стоеше най-отзад. Млада, бременна, с кръгъл корем и изморено лице.
По челото ѝ блестеше пот — от жегата или от притеснение.
На лентата имаше най-обикновени неща: хляб, мляко, малко плодове и бебешки чорапки.
Касиерът маркираше машинално, докато не се чу тих сигнал — отказана карта.
— Опитайте пак, — каза тя с треперещ глас.
— Грешка при плащането, — отвърна касиерът.
— Може би… частично? — прошепна тя, но гласът ѝ се счупи.
Опашката притихна.
Някой неловко се прокашля.
Тя отвори портмонето, преброи стотинките и очите ѝ се напълниха със сълзи.
— Извинете… май ще оставя част от покупките, — каза тя, махайки ябълките и чорапките.
Ръцете ѝ трепереха, лицето ѝ бе пълно с вина и объркване.
Касиерът — млад мъж на около 25 години — застина.
Погледна я, после екрана, после отново нея.
И тихо каза:
— Изчакайте секунда.
Той извади портфейла си, плати с личната си карта и просто каза:
— Всичко е платено.
Тя го погледна, устните ѝ трепереха.
— Защо го направихте? — прошепна тя.
Той се усмихна.
— Майка ми винаги казваше: ако можеш да помогнеш — помогни. Не чакай благодарност.
Тя мълчеше.
Сълзите вече не бяха от срам, а от благодарност.
Опашката стоеше тиха.
Някой се усмихна, друг просто отвърна поглед.
А момчето продължи да маркира, сякаш нищо не се е случило.
Но въздухът в магазина вече беше друг.
По-топъл. По-човешки.
Като че ли някой беше запалил светлина — не електрическа, а от сърце.
